ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 21, ГОД. 4, 2012, 1 НОЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК, Ц.2 ЛВ.

Честит празник, съвременни будители! Много, твърде много работа се е отворила, много хъркащ народ се е навъдил напоследък: иска се да хлопаме, да бием камбани, да ритаме ако трябва спящите, та да се събудят от непробуд-ния си сън...

Честит да е и от мен празникът на не-заспалите – потопени сред морето от заспали, прозяващи се, сънуващи и хъркащи! :-)

Незаспалият вече е потенциален буди-тел според мен; щом не спи, той, в качеството си на буден, вече има шанса да буди заспалите. Малко от малко да вдига шум, да пристъпя нао-коло, да отекват стъпките му по калдъръма, да дразни, да говори, да вика, да тропа – и, край, той пречи на заспалите да спят. А ако се захване съзнателно да ги буди, да ги дърпа, да ги скубе

по косите, да крещи в ушите им – край, със съня им е свършено! Тази и задачата на тия, които имат право да се зоват "будители". Не да прис-пиват, а да будят е тяхната мисия. Щом сме народ, който специално празнува деня на своите будители, това само доказва, че не само сега, а и отколе сме един народ, съставен предимно от спящи, от пристрастени към спането хора. Аз писах преди време доста неща по тия теми, ето едно такова място, където можете да прочетете мои размисли по повод на Деня на народните будители. (Продължава на 2-ра стр.)

Левски до Каравелов: “Байо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьова сте решили

да докарате миризливият казашки ботуш в Булгарско? Ако туй е тъй то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките.“ Василъ Лъвский

Kd Nikolov: Безсмъртний и всеобичан Апостоле, ако можеше да се преродиш, сега трябваше само чепки да режеш!!! Veselin Veselinov Pinelov: Колко прозорлив е бил само... поклон! Valia Droseva: Жалко че много малко хора си спомнят за него... Ангел Грънчаров: Вярно е, много работа би се отворила за такива като Левски и като Стамболова в наше време. Но какво ни пречи ний да правим това, което те биха правили – ако сега бяха живи?!

ЧЕСТИТ ДА НИ Е ПРАЗНИКЪТ НА НЕ-ЗАСПАЛИТЕ – ПОТОПЕНИ СРЕД МОРЕ-ТО ОТ ДРЕМЛЮВЦИ, ОТ ЗАСПАЛИ, ПРОЗЯВАЩИ СЕ, СЪНУВАЩИ И ХЪР-КАЩИ! (От стр. 1-ва)

Казал съм там каквото мисля, за да не се повтарям, вижте го, а пък днес, ако искате, съм на ваше разположение, да поговорим по повдигнатите теми, да подис-кутираме. Заслужава си според мен, това са важни въпроси, не знам според вас как е, но ми е любопитно да разбера. Затова призовавам да поговорим. Ако искате де, аз никого не мога да принудя към мислене или към разговаряне...

Та честит да е деня на будители-те! Всеки сам може днес да се опита да реши за себе си поне ето този въпрос: аз на чия страна съм, на страната на будите-лите – или на страната на спящите? Или пък съм на страната на приспивателите? Щото има хора, които, противно на това, което правят будителите, се занимават с това със сладки приказки да приспиват природонасението, да го подтикват към съня, да го тикат към сънищата, бълнува-нето, хъркането и пр. У нас щом има толко-ва много спящи, явно има и твърде много приспиватели. Има и то най-вече там са те, цяла гилдия на медийните приспиватели. Занимават народа с дреболии, с просто-тии, отклоняват вниманието му от истинс-ки, от съдбовното било като индивиди, било като граждани, било като българи. Битката между будители и приспиватели у нас тече с променлив успех, но сякаш приспивателите удържат непрекъсната победа.

Щото проклетите будители са и наши мъчители, а пък приспивателите са така любезни, мазни, от думите им тече такава упоителна сладост, че на човек мигом му се примрежват очите, придрямва му се, почва да се прозява и в един момент се захваща да се унася в най-блажен сън. Докато тия мъчители будителите са така неприятни: удрят сякаш по тенекета, кре-щят, викат, дразнят, бият камбани, дърпат заспалите по косите, навират косъм в носовете на спящите, та да ги пробудят, какъв кошмар, каква наглост, та нима, драги ми дами и господа, може да се из-държи на този будителски терор?! Егати наглеците, не оставят хората да си пос-пят!!! Аман от будители, не щем будители, искаме да си поспим, да си посънуваме, да избягаме в пространството на бляновете, да се скрием от проблемите на тежката действителност и реалност!

Не оставят човека да си поспи – с какво право, ако ми позволите да попи-там?! Я, гарсон, пусни Азиса! Донес сладка ракийчица – та да се отпуснат душите ни! Дай на виличката ми да забоде някое и друго сочно кебапче, от което капе мазнин-ка, мммм! Я да земем да му ударим едно

страстно маане, а?! Стига с туй будене бе, че ще взема вече сопата! Ще ни будят те, кой ви е позволил да ни тормозите?! Ма-щайте се и по-далеко от тука, че знаете ли що може да ви се случи ако продължите да нахалствате?!

И тъй, въпреки всичко, честит да е празникът на будителите! Те да са живи и здрави, че без тях съвсем ще я втасаме! Виждате докъде сме довели работите. Не ми се приказва вече... Хубав ден ви желая! И също ви пожелавам: не спете чак толкоз, будете се! Будността е неотменната чо-вешка участ. Бъдеще иде от "буден", си-реч, няма някакво особено бъдеще оня, който предимно спи. Бъдете човеци, които спят само по биологични, по физиологични причини. Такъв повелява да бъде за чове-ка животът...

ПОНЕЖЕ УТРЕ Е ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ, ДА ЗАЯВЯ ПРЕДПРАЗНИЧ-НО: НИКОГА НЕ ДРАЗНИ, НИКОГА НЕ ЗАКАЧАЙ ПИШЕЩ ЧОВЕК – ЩЕ ТЕ ОПИШЕ!

Да, никога не дразни, никога не закачай пишещ човек: ще те опише! Отмъ-щението може да бъде страшно и тотално разгромяващо: няма на този свят по-могъщо оръжие от словото! От свободното, вдъхновено от истината слово! Неслучайно във Великата и Свещена книга на човечес-твото е написано: “В началото бе Слово-то, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог!”. Изобщо не са празни приказки тия толкова възвишени и вдъхновяващи ду-ми…

За да изпробвам силата на това оръжие, за да разбера доколко единствено с мисъл и слово може да се промени реал-ността, т.е. да се оздравят отношенията между хората, с тази вдъхновила ме цел аз всекидневно пиша – и изучавам ефектите на словото, водено от едно-единствено нещо: истината! Запалил съм се да изс-ледвам поразяващата всичко негодно да живее (всичко пречещо на живота – и не-навиждащо го!) “термоядрена мощ” на словото, заинатил съм се да открия пара-метрите на грандиозната и несъкрушима духовна енергия, скрита в словото!

Хрумнаха ми горните мисли по повод на моята история с началничката ми, така усърдно и неуморно работеща през последните месеци за постигането на една-единствена цел: да ме уволни, да

направи така, че да не й се мяркам повече пред очите – защото изобщо не може да ме понася! Ала понеже съм стар боец, понеже няма да се предам току-така, се разрази превъзходен и епичен скандал, за който ми е любопитно да разбера до какви последи-ци ще доведе.

Началничката ми иска да ме уволни понеже си мечтае да се възцари идилията на единомислието, сиреч на немисленето! – в командваната от нея общност. Някои хора явно ги втриса само от мисълта за такива неща като критика, свобода, диалогичност – и демокрация особено. Да не говорим пък за съществу-ването на мислеща личност наоколо тях – което за такива явно е съвсем непоносимо. Такива началници обичат да чуват само мили думи по свой адрес, ушенцата им искат да слушат само похвали, ласкателст-ва, аплодисменти, в никакъв случай обаче не “грозни думи”, в които се съдържа исти-ната, милата!

Е, някои от нас пък обичат само истината. И само на нея сме призвани да служим. Такива сме ние, философите; твърде “странни птици” сме ний, филосо-фите!

Тъй че превъзходно ще си из-патят ония, за които истината е най-непоносимото на този свят! Обещавам им го…

Понеже утре е Денят на народни-те будители, да заявя предпразнично: никога не дразни, никога не закачай пи-шещ, владеещ словото човек – ще те опи-ше! Словото е велико свещенодействие, способно да променя света. Затуй: пази се най-много от гнева на пишещ човек, влю-бен в истината и в свободата…

Крайно опасна, съвсем взривоо-пасна смес са тия неща: слово, истина, свобода. Особено ако се примесят с капчи-ца мъжество – и поне с грам достойнство…

ОТЗИВ НА ЧИТАТЕЛ

Ето един коментар под публика-цията "Не чета блога на г-н Грънчаров защото всичко написано там са само глупости и простотии!":

“Не чета блога на г-н Грънчаров защото всичко написано там са само глупости и простотии!”

Аз пък го чета от 5 години, и то не за това, че пише "глупости и простотии". Забелязал съм по броячите, че блогът е постоянно четен и посещенията са милио-

3 ни – не, разбира се, заради "глупостите и простотиите". Направи ми впечатление, че в създалите се групи за подкрепа на Ангел Грънчаров и срещу уволнението му, както в България, така и в Русия, за няколко дни се включиха стотици, между които много учени, професори, доценти, преподавате-ли, писатели, редактори на големи цент-рални ежедневници, журналисти, полити-ци, евродепутати, депутати, обществени деятели и много други от елита на нацията.

Сигурен съм, че повечето от тях, както и аз, не познават лично Ангел Грън-чаров, а го знаят от това което е написал - и заради позициите, които е заемал по всички актуални събития.

Другарката, която се е заела да го омаскарява, скалъпвайки пасквили и из-ползвайки деца за долните си цели ще срещне силен отпор от гражданското об-щество, както и от самия Ангел Грънчаров, който е човек дето няма да се предаде в борбата за истината. Войната, която е подела директорката е обречена – освен ако не постигне, с постоянния тормоз, физическото му унищожение, предвид крехкото му здраве. Написа: Петър Каменов

С УДОВОЛСТВИЕ ЧЕТА СП. ИДЕИ – ТО-ВА ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ФИЛОСОФСКА-ТА ЖАЖДА!

Получих тия дни следния имейл,

на който ми се струва, че е добре да при-дам известна публичност, понеже касае отношението на един млад човек към спи-сание ИДЕИ – списанието, което работи предимно за духовното израстване на българската младеж; ето какво ми пише изпращачът на това писмо, а по-долу мо-жете да се запознаете и с краткия ни диа-лог по повдигнатата тема:

Здравейте, господин Грънчаров, казвам се Я. И., почитател съм на списание "ИДЕИ". С удоволствие чета това произве-дение на философската жажда. Имам молба към Вас. Написах няколко философ-ски реда за красотата, бих искал да ги разгледате и да си дадете мнението - ако това не представлява проблем за Вас. Благодаря!

Отвърнах на г-н Я.И. ето как: Здравейте, г-н И., прочетох с ин-

терес текста, който сте ми пратили и искам да Ви кажа, че определено ми хареса! Ако желаете, предвид това, че поставяте гран-диозна тема, да го допълните още малко (ако се налага, с оглед да не е прекалено къс), няма проблем да го отпечатаме в списание ИДЕИ, дори още в следващата му книжка, която подготвям в момента. Но и така може да излезе, няма проблем, в някакъв смисъл краткостта е най-голямата философска добродетел. Ще се радвам да ни сътрудничите и с други свои текстове. Моля, напишете ми малко за себе си, евен-туално да Ви представим като нов автор в списанието. Вие, по моя преценка, имате талант за писане, тъй че пишете!

Благодаря Ви много за отделено-то време. Казвам се Я. И., живея в град Т. През изминалата 2011 г. се дипломирах в Шуменския университет "Епископ Констан-тин Преславски" – специалност история. В момента продължавам своето образование като следвам философия(задочно) във Великотърновския Университет. Сега съм безработен, търся си работа, но за съжа-ление в градове като Т. трудно се намира работа – особено по специалността.

За мен ще бъде удоволствие, ако публикувате мой текст в списание "ИДЕИ". Ще бъда радостен ако мога да помогна с каквото и да е на списанието и на неговия професионален екип!

АМЕРИКАНЦИТЕ ПАК ИЗДЪРЖАХА ИЗ-ПИТА ЗА ЗРЯЛОСТ!

октомври 31, 2012

Г-н Петко Симеонов е намерил, извадил и публикувал на страницата си във Фейсбук важна според мен информа-ция за случващото се в Америка по време на урагана, информацията е почерпил от двама българи, които са на мястото на събитието. Смятам, че е важно да се знае какво става и то така, както е видяно от тия наши сънародници; ето, да знаете и вие,

най-напред какво и писал то този въпрос г-н Stefan Tafrov:

Големи части от южната част на Манхатан са под вода, електричеството е прекъснато на много места, аз все още имам. Гледам изумителни репортажи по телевизиите, това е истински професио-нална, достойна за уважение журналисти-ка.

Наводнени са залите на борсата на “Уолстрийт”, което може да доведе до сериозни сътресения по борсите в целия свят и е с непредвими последици за гло-балната икономика. Когато “Уолстрийт” кихне, светът хваща настинка, това е стара максима, а сега като “Уолстрийт” се навод-ни ще се давим ли, какво? На този фон наводняването на летище “Дж.Ф. Кенеди” почти не е новина…

Бяха взети всички възможни мер-ки, но природата си е природа. Като цяло забележителна организация, ефикасност и резултати от страна на властите на всякак-во равнище, които несъмнено минимизира-ха последиците от урагана, дисциплинира-ност от страна на гражданите, никаква паника. Американците пак издържаха изпи-та за зрялост. Лила Кара: При мен в момента, в Балти-мор, МД, е невероятно затишие. Снощи беше много шумно от бурята. Трябваше да местя колата, че в пик час има забрана за паркиране пред мен, без изключение, но не можах да запаля, паднал ми акумулатора. Сложих големи бели плакати на предния и задния джам… защото нямаше жив човек навън да ми помогне. Вятърът ми обърна най-големия чадър наопаки, да събира водата, не да я отклонява.

Докато се опитвах да паля, вятъ-рът отворил предната врата на къщата и ми отвял чека от масичката под пощенска-та кутия! Дано е в къщата, а не навън! Днес ще търся. Снощи се бях втвърдила от студ, защото бях мокра до кости. Хвърлих се в кревата, завих се с тежки завивки, преди това включих отоплението и съм го откър-тила.

Събуждам се, никое време, тиши-на и спокойствие. Колата ми си е на място-то, а времето за забраната отдавна мина-ло. ОТМИНАЛИ СА МЕ. Сега, ако си намеря и чека, всичко ще е наред.

ГЛЕДАЙТЕ УТРЕ ПРЕДАВАНЕ С МОЕ УЧАСТИЕ ПО ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕС-ТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ

октомври 31, 2012

Утре, четвъртък, 1-ви ноември, ко-

гато е празникът, наречен Ден на народ-ните будители, съм поканен да участвам в предаване на Пловдивската обществена

4 телевизия. Г-н Евгений Тодоров ме покани да разговаряме в неговото предаване Обществена приемна по проблемите на българското образование. Повод за тази покана е излизането на моята нова книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавието Есета за освобождаващото образование. Та ако имате тази възможност, бихте могли да гледате това предаване, ето програмната схема на телевизията, по която можете да се ориентирате кога точно да сторите това (всяко предаване си има и повторения ако не може да бъде гледано излъчването му на живо).

Подарих на г-н Тодоров екземп-ляр от книгата си – както и той ми е пода-рявал по екземпляр от всяка новоизлязла негова книга. Ние с него се познаваме отдавна, още преди 1989 г. съм участвал в негови предавания – тогава, когато той беше още звезда на Пловдивското студио на единствената тогава държавна телеви-зия. Много ценя този човек и журналист, той е един от немногото, които се ползват с безукорен авторитет. Понеже у нас често се разговаря по странни въпроси от рода на този: “А коя е българската Опра Уинф-ри?” или “Кой е българският Лари Кинг?”, аз честно мога да заявя, че за мен лично г-н Евгений Тодоров е най-достоен да бъде наречен “българският Лари Кинг” – дори и ако се абстрахираме от поразителната физиономична прилика между двамата. Не се подмазвам с тия думи на най-знаменития пловдивски журналист, просто се опитвам да изкажа своето възхищение от него.

Той направи Пловдивската об-ществена телевизия феноменално явление на т.н. “медиен фронт” на България. Това е една телевизия, правена с вкус, това е телевизия, вдъхновявана от най-значими идеи, това е, бих си позволил да кажа, една възпитана, интелигентна, човечна телевизия – ако ме разбирате какво се мъча да кажа. Да, не просто и само общес-твена, а най-вече твърде човечна е тази телевизия – това е особено показателното, най-важното според мен. Това е една телевезия, която е нещо като самотна бяла лястовица на толкова шумния медиен и телевизионен чалга-пазар на България.

А пък г-н Тодоров е душата, сър-цето, мозъкът, лицето на тази телевизия, тя е неговото най-значимо постижение и

венецът на неговото творчество. Да, у нас има не само самозвани, суетни, надменни претенциозни “телевизионни звезди”, у нас има и телевизионер-интелектуалец, има телевизионен журналист, притежаващ едно ярко духовно излъчване, има, представете си, един достоен и дори честен журналист. Това според мен е г-н Евгений Тодоров, длъжен бях да напиша това, понеже все някой трябва да го каже, щото е така, за-щото това е самата истина; ала, като зная българските нрави, добре знам, че комай никой друг няма да го каже. Същинска рядкост, дори същинско чудо е у нас някой да има достойнството да се възхити, да подкрепи и да възнагради труда на друг българин, и то ей-така, от най-чисти идеа-листични подбуди. Но както и да е, това е крайно щекотлива тема, по която е по-добре да спра да чопля – за да не се нало-жи да се оправдавам после.

Много е приятно да се разговаря с такъв опитен майстор на телевизионното интервю, пред когото Кеворкян, примерно, да ме извинява, но е твърде жалка картин-ка. Разликата между двамата е в личност-ния мащаб, в личностния потенциал, в морала най-сетне. Г-н Тодоров е журна-лист-личност – с това е казано всичко. Така че с удоволствие много пъти съм участвал в негови предавания. А пък темата, по която ще разговаряме, е безкрайно интри-гуваща: за проблемите на българското училище. За задачата на учителя, който иска да е верен на своята велика мисия. И така нататък, благодатна тема е това.

Та да се надяваме, че нашият разговор ще бъде интересен и полезен на пловдивските зрители, които са щастливци, че имат шанса да живеят в града, в който се прави телевизията на Евгений Тодоров. Желая ви хубав ден на всички!

ЗАЩО, ПО КОЯ ТОЧНО ПРИЧИНА ОТВ-РАТИТЕЛНИТЕ ТАКА НЕОБЕЗПОКОЯВА-НО СИ БЕЗЧИНСТВАТ?

31 октомври 2012, сряда

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Понеже у нас отвратените – истински отвратените! – изглежда са все още твърде малко, то явно точно по тази причина отвратителните така необезпокоявано продължават да си без-чинстват...

НОВИ ПИСАНИЯ ПО ЕПИСТОЛАРНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН БЕСТСЕЛЪР “РЕ-ПОРТАЖИ ОТ… КРАТЕРА НА ВУЛКАНА”

октомври 30, 2012

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор, На 30 окт. 2012 г., в 13.45 часа,

малко преди да започне тържеството по повод на връчването на ПГЕЕ-Пловдив на почетния знак на Пловдив секретарката на училището ми връчи писмена покана Изх. № 65 от 30 окт. 2012 г., съобразно която в съвсем спешен порядък, в срок до 14.00 часа (!) на 30 окт. 2012 г. ми нареждате да Ви връча писмени обяснения по повод на това, че на 1 окт. 2012 г. бил постъпил доклад № 111/01.10.2012 г., с който се настоявало да бъдат взети два невзети часове по философия – с избягали от час ученици от 11 В клас. Поради крайно мал-кото време, което ми бяхте отпуснали, именно само 13-14 минути, аз тогава не можах да напиша искания доклад, за което Ви отговорих моментално в писмен вид, като помолих да ми наредите и определите с нова писмена “покана-заповед” един по-реалистичен, по-изпълним срок, в който наистина да мога да напиша обясненията си.

Понеже обаче съм крайно съзна-телен и дисциплиниран човек и преподава-тел, ето, с настоящето Ви отговарям пред-варително, дори още преди да съм изчакал да получа новата “покана” да сторя това. Апропо, заради заетостта ми с писането на тия писмени обяснения не можах да при-съствам на провеждащото се в този същия момент мероприятие: заснемането на целия колектив на гимназията на обща снимка; отбелязвам това, за да се знае от бъдещата история защо моя милост няма да фигурира на тази паметна снимка.

От текста на Вашата писмена „ПОКАНА“ съдя, че Вас Ви е смутило това, че аз все пак съм нанесъл темата на урока в материалната книга и съм се подписал в дневника, без да уведомя ръководството, че часовете не са били взети. Във връзка с

5 горното се считам за длъжен да Ви известя за следното:

По принцип аз внасям учебния материал в т.н. „материална книга“ винаги преди началото на съответния учебен ден, рано сутринта, още с пристигането ми на работа; това съм си го изработил като навик с оглед да нямам никакви пропуски в нанасянето на материала. Това го правя от години, тъй че, предполагам, същото се е случило и тоя път; понеже моя милост, за жалост, не разполага с ясновидски способ-ности, аз не съм могъл още в момента на внасянето на материала да зная, че същия ден учениците от този клас ще дръзнат да извършат простъпката „масово бягство на целия клас“ от съответния час по филосо-фия. Така аз мога да хвърля светлина върху тази така развълнувала Ви загадка – как при невзет час в материалната книга все пак е записана темата на съответния урок.

Уверявам Ви, при вписването на тази тема в материалната книга не съм имал някакви престъпни намерения, не съм имал умисъл да не си взема часа и да измамя властта и администрацията, и то е по причина на това, че, за жалост, както по-горе отбелязах, нямам изискващите се за това екстрасензорни, гадателски или ясно-видски способности, та да мога да преду-сетя с абсолютна точност, че тия ученици в същия този ден ще осъществят визираната операция „бягство от час“ по философия.

Що се касае до другата вълнува-ща Ви загадка, а именно защо има моя подпис в дневника при невзет час, разтъл-куването и на този казус не представлява особена трудност. Причината е вероятно в това, че по онова време, именно седмица след началото на учебната година дневни-кът на този клас все още не е бил на раз-положение в учителската стая, аз затова съм внесъл подписа си значително по-късно, може би седмица или две по-късно, когато дневникът вече е бил на разположе-ние, и при това съм направил вписването съвсем механично, пак без никакъв прес-тъпен умисъл да заблудя толкова бдител-ната администрация, която, въпреки цяла-та си бдителност обаче, е успяла, както виждаме, да открие и извади наяве този случай (неизвестно защо) с повече от месец закъснение.

И още нещичко да добавя. Когато класът не се яви в час, а пък преподавате-лят е налице, то това не означава, че часът е невзет по негова вина; причината за невземането на часа е, както подсказва здравия разсъдък, че липсва класът, а не преподавателят. Тъй че аз лично съвсем не разбирам в какво Вие виждате пробле-ма. Аз съм бил налице, класът го е нямало, а Вие мен вините за непровеждането („нев-земането“) на часа; простете, не разбирам къде е логиката? Ако можете да ми обяс-

ните в какво е проблемът, ще Ви бъда твърде много задължен.

И, накрая има нещо отрадно, твърде радващо ме. Много се радвам, че класът или тайнствен негов благожелател е написал нарочен доклад, с който се иска да бъдат взети в допълнително време тия два невзети часа по философия. Явно учениците впоследствие така силно са се привързали към философията, че са осъз-нали грешката си да избягат от час, разка-яли са се и в разкаянието за стореното са стигнали дотам, че са пожелали да ме помолят отново да си вземем изпуснатите по тяхна вина два часа. Което, както и да го разглеждаме, е нечуван прецедент в наше-то така напредничаво училищно образова-ние: ученици да молят директорката в нарочен писмен доклад да си вземат два изпуснати по тяхна вина часове по фило-софия!

Това именно и показва колко пра-вилна е била моята преценка да не док-ладвам на ръководството, че учениците не са се явили в тези два пропуснати учебни класа: моето очакване, моята теория, от която се ръководех, беше, че би следвало учениците да бъдат оставени в един мо-мент сами да си признаят деянието, сами да осъзнаят щетата върху тяхното обуче-ние, появила се след като не се се явили за тия два учебни часа по философия, да се покаят и също така сами да поискат от ръководството часовете все пак да бъдат взети допълнително, та значи, както се вижда, тази моя дидактическа и възпита-телна стратегия, в крайна сметка, се оп-равда бляскаво!

Прочее, можете да отговорите на тия толкова трогателно загрижени за обу-чението си по философия ученици, че моя милост винаги е готова да откликне на тяхното желание да се занимават допъл-нително с философия, тъй че няма никакъв проблем по договорка с тях и мен и по Ваше разпореждане да проведем два нови или допълнителни учебни часа. Като пре-подавател много ме радва това, че учени-ците наистина искат да наваксат пропусна-тото в своето философско образование. Искам също тук да благодаря и за Вашата пословична отзивчивост да служите толко-ва самоотвержено на делото на личностно-то и духовното израстване на нашата уче-ща се младеж.

Това е в основни линии моя отго-вор. Ако имате други въпроси, готов съм да Ви отговоря. Искам също да споделя, че много ме радват нашите така диалогични епистоларни отношения, породили се от няколко месеца насам. Искам да Ви извес-тя, че това идейно богатство, съдържащо се в нашите обменени мисли, по моя пре-ценка трябва или би следвало да бъде споделено с любознателното човечество, поради което моя милост смята да издаде в самостоятелна книга поне своята част от

така интензивното наше епистоларно общение. Даже и заглавие на книгата из-мислих вече, смятам да я озаглавя “Ре-портажи от… кратера на вулкана”, какво по-точно имам предвид ще се разбере в пълния обем след като книгата стане факт. Ако желаете, нямам нищо против да изда-дем книгата съвместно, като Вие ми пре-доставите авторските права на Вашите текстове (предимно „покани“ от Ваша стра-на за писмени обяснения от моя страна, констативни протоколи, свидетелстващи за моите несъмнени „престъпни наклонности“ и, като венец на всичко, Вашите толкова вълнуващо написани заповеди за мои дисциплинарни наказания).

В очакване да получа новата, следващата поредна покана за някое дру-го, неизвестно за мен до този момент “на-рушение” оставам Ваш предан служител и колега! ПОДПИС: (Ангел Грънчаров) 30.10.2012 г. 14.50 часа

ЩО Е СЪВЕТСКА “КОМУНАЛКА”?

30 октомври 2012, вторник

Продължавам описанието си на тема как живях комунизма…

И тъй, в 1980 г. аз, на 21 години, стъпих на гарата в Санкт Петербург, тогава наричан… “Ленинград”. (Някои… “тикви” и досега го наричат така, понеже, явно, им се чини, че градът на Петър е основан от… Ленин!) И ето, ние, трима българи, приети да учим във Философския факултет на Университета, директно попаднахме в… ада, наречен “общяга” (“общежитие”, си-реч… “комуналка”).

Няма да е справедливо обаче ако не кажа още сега, че въпреки всичко, което преживях в този град, Санкт Петербург е един страхотно красив и велик град; нари-чат го “северната Венеция” и имат извест-но право. Но в качеството му на “Ленинг-рад” той беше доста пострадал – по същия начин, по който са страдали и хората, живеещи в него. Тук в 1917 г. избухва бол-

6 шевисткия метеж, с който започва “ерата на комунизма”, така безславно поминал се наскоро, но и досега още жив в много гла-ви.

“Комуналката” е символът на ко-мунизма, неговият най-изразителен и пъ-лен образ. Не може да се разбере какво е комунизъм ако човек не е почувствал с всичките си сетива какво е това “комунал-ка”. А на мен ми се удаде тази възможност още на 21 години, и аз, разбира се, изпит-вайки погнуса най-напред от “комуналката”, намразих завинаги и комунизма. Длъжен съм сега да предам своето усещане особе-но на по-младите, защото у нас, в Бълга-рия, съвсем не се разбира какво е това “комуналка” – този “апотеоз”, този modus vivendi на съветския комунизъм – най-истинския комунизъм на земята. Комуниз-мът трябва да бъде запомнен с “комунал-ката”, тя е неговото най-голямо постижение и изобретение.

Всичко в “комуналката” е създа-дено така, че да унижава безкрайно и всекидневно човека. Но да не избързвам, нека първо да кажа какви са моите първи възприятия на “комуналката”, в която по-паднах някак си уж “на шега”, изневидели-ца, неочаквано…

Да, неочаквано, защото в София, когато ни “убеждаваха” да отидем да учим в СССР, ни бяха казали, че ще живеем в… “невероятно добри условия”: по двама в стая, с душ и отделна тоалетна, с “прек-расни условия” за учене и живот. И ние, нещастниците, се съгласихме. Ето обаче какво видяхме…

Таксито ни остави пред една пе-

тетажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са… сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Обще-житие № 4” имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше “мъжко”, а другото, съответно – “женско”. На входа ни посрещна усмихната вечната бабичка-портиерка и ни поведе из… “ката-комбите”, защото точно тази дума изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридо-рите на “нашия общ дом”. Първото, което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи червени букви, на които пише как човек следва да… мисли, да… живее, да… харесва и т.н., а също така какво следва да… обича, да… мечтае, дори да… яде (”Мясо вредно!”,

сиреч “Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като ми-нахме през 4 етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катаком-бите” явно е замислено като “общо запоз-наване” с “външния вид” на съветската комуналка!), ние накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за… затвор: общягата-комуналка всъщност си е един затвор!)

Така похвалената ни в София стая се оказа не за 2-ма, а за… 5 човека! Стаята иначе е големичка и с висок таван, но… понеже всяка стая има само 4-ъгъла, най-големият проблем е къде да бъде поставено… петото легло. Тази “епопея” с петото легло си заслужава отделна сага, но да видим как “съветския човек” се е опитвал да оцелее в тези ужасни условия. Впрочем, тоалетната и умивалниците се намираха на същия етаж, в края на кори-дора, и там постоянно имаше, естествено, “очередь”, сиреч… “опашка”; обясниха ни, че било… “нехигиенично” тоалетна и уми-валник да се намират в самата стая. “Опашката”, наред с “комуналката”, е дру-гият най-изразителен символ и най-голямо постижение и изобретение на съветския комунизъм (пък и на нашия).

По-късно разбрахме, че да живеят много хора (и дори… семейства!) в една стая за руснаците си е нещо едва ли не обичайно: например в обявите за наем на жилища често можеше да се срещне обява с такъв чудноват текст: “Давам под наем… ъгъл от стая”, и да си наемеш именно… “ъгъл” означава, че си истински… “щастли-вец”! Защото представи си какво означава да ти се падне… “петото място” в една комунална стаичка!

Та за това как хората са оцелява-ли в комуналките. Знам само как оцеляваха студентите в нашето общежитие: всеки, докопал се до… “ъгъл”, си заграждаше своя ъгъл с… шкафове, кашони, всякакви дървени плоскости, одеала, завеси и как-вото там падне под ръка – и така си осигу-ряваше свое малко, но лично пространст-во. Представете си какво се получава в крайна сметка, когато не само четиримата щастливци от ъглите, но и “петият изли-шен” си направи една такава… дупка, дето се навира, за да избяга от комунизма и от “системата” за мачкане на човешкото дос-тойнство, наречена комунизъм. Много често, за да стигнеш до своята “дупка”, ти се налага да отидеш дотам “на четири крака”, напипвайки в тъмното пътя към заветната цел. Но веднъж като отидеш в своя ъгъл, вече си автономен и независим и единственото, което постоянно, методич-но, денонощно, системно те тормози, е само… шума, невероятният шум от кому-налката, от който спасение няма. Зад шка-фовете, завесите и преградите някъде там, съвсем наблизо, нещастниците правят,

примерно, секс, или пият (обичайно за-нимание на унизения човек от съветската мание на унизения човек от съветската комуналка!), или се бият, или се карат, или слушат музика, или си казват… нежни думи: и ти винаги си “свидетел”, чуваш тази “гълчава”, това постоянно боботене, харак-терно за съветската комуналка: от него спасение няма, дори и да си запушиш ушите. Комуналката е най-префиненото средство за вечен терор и постоянна гавра над човешката личност: тя именно затова е най-великото постижение и изобретение на съветския комунизъм…

В общежитието, в комуналката, естествено, никога не се спи: нека ако някой не ми вярва, да прочете нещо от Андрей Платонов. В нея не спят не просто затова, защото и “врагът не спи”, но и защото как да спиш, когато около теб, в образцовата съветска комуналка, тече и бучи вечната фиеста, вечният “празник” на така чудноватия комунален живот?! Това комунално “пиршество на живота” никога не утихва, всички са постоянно будни, и... живеят, сиреч пият, крещят, реват, шептят си нежни думи, бият се..., а ти всичко чу-ваш: спасение няма.

И ето, ние, тримата млади бълга-ри, стоейки на прага на “своята стая”, дето ни посрещнаха ухилени нашите нови “съб-ратя по участ” – грузинец и “русский чело-век” – се чувствахме като “ударени с мокър мръсен парцал по лицето”: как ще се живее тук пет години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна смрад и воня, смесица от ми-рис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!). Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата “прелест” на една обикновена съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това реша-вахме какво да правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и накрая се решихме, оста-нахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та нали бяхме философи?!

И мисля, че не направих грешка че останах. Ако не бях останал, как ли щях да се насладя на цялата “прелест” на съ-ветския комунизъм?! Ако не бях останал

7 може би и аз сега щях да съм от ония кретени, които най-нагло заявяват: “Какво пък толкова, та в комунизма се живееше добре?!”. Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял, но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова “развит” както съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това “неописуемо щастие”.

А бях само на 21 години…

“НЕ ЧЕТА БЛОГА НА Г-Н ГРЪНЧАРОВ ЗАЩОТО ВСИЧКО НАПИСАНО ТАМ СА САМО ГЛУПОСТИ И ПРОСТОТИИ!”

октомври 30, 2012

Няколко неща, няколко причини ме задължават да препубликувам едно свое есе, писано отдавна, именно есето със заглавие Що е съветска “комунал-ка”?. Първата причина е да подпомогна обучението на младите хора, предимно учениците по един пропит от европейски дух свободолюбие курс по гражданско образование – понеже в условията на ширеща се рекомунизация у нас такива неща много рядко могат да се прочетат. Втората причина е, че наближава датата 7 ноември, датата, на която избухна толкова злощастния комунисто-болшевишки метеж в Русия, причинил такива нещастия на цялото човечество – и дал началото на страшни кръпопролития, каквито човешкат история преди това не познава. НА СНИМКАТА: Руският диктатор Влади-мир Путин, един виден образцов “продукт” на съветската комуналка, живял в Санкт Петербург и учил в Санкт Петербургския университет горе-долу по съвсем същото време, в което там се подвизаваше и моя милост…

На трето място едно крайно кури-озно обстоятелство, обозначаващо крайно болезнен симптом, който показва същината и дълбината на съвременния български живот, симтом и дори синдром, взет напра-во от ежедневието ни: вчера г-жа дирек-торката на училището, в което работя, благоволи да огласи избрана част от про-ведени от нейна милост анкети с мои уче-ници, на които тя беше дала дълъг-предълъг въпросник от цели 23 (!) въпроса; разбира се, тия анкети не ми бяха предос-тавени да се запозная с тях, щото нашата

толкова любезна, състрадателна и човечна г-жа директорка се бояла “извергът Грън-чаров” да не започне след това да “репре-сира” учениците за изказаните мнения (това, че анкетата е анонимна не пречело на това, понеже изверг като мен, разбира се, щял да разпознае самоличността на учениците по… почерка!); та г-жа директор-ката се захвана да чете в присъствие на нарочна комисия избрани места от анкети-те; организира нещо като литературно четене, тя чете, ние се чудим на акъла й, че не схваща що прави; прочете сюблимни моменти, и то с най-артистично изражение на гласа; аз отделно и съвсем скоро ще пиша за тия великолепни неща, които чуха ушите ми; но сред всичките тях искам тук да откроя едно становище от анкета на ученик, което г-жа Анастасова прочете с такава подчертана подигравателна инто-нация, че човек няма начин да не си по-мисли, че ученикът е успял да изрази най-съкровените трепети на собственото й сърце; а ученикът беше благоволил да напише това: “Не чета блога на г-н Грънча-ров защото всичко написано там са само глупости и простотии!”! Сюблимното е, че г-жа Анастасова сякаш не схвана каква умопомрачителна нелепица чете, щото иначе би се поне малко засрамила от това, че ни губи времето по този начин; както и да е; животът е шарен, та затова ето аз препубликувам една от моите така знаме-нити “глупости и простотии”, които съм вложил в това есе.

А на четвърто, комай последно място – за да препубликувам това свое есе ме подтикнаха и насърчиха два отзива на читатели; ето първия, а по-долу можете да прочетете и втория; а след него вече след-ва и линка към самото есе: Svetoslav Alexandrov, който, до колкото ми е известно, е докторант по молекулярна биология или нещо такова, пише следното по повод на есето ми за съветската кому-налка: Знаете ли – това според мен е най-хубавото нещо, което съм прочел от Ангел Грънчаров!

А друга читателка, с име lina, пи-ше: Поздравявам Ви, г-н Грънчаров, за перфектното описание на съветските об-щежития! Завършила съм висшето си образование също в иначе наистина прек-расния Санкт Петербург. Да живееш в общежитие и да учиш в онези години на повечето от нас българи беше голямо изпитание – особено за момичетата. Позд-равявам Ви, г-н Грънчаров, и за Вашата гражданска позиция! Страхувам се, че малко хора ще Ви разберат, защото трябва наистина да си живял в комуналка, за да разбереш истински цялата смрад на кому-низма!

А ето сега и самото есе, което за-сега можете да прочетете ето тук: Що е

съветска “комуналка”?; днес пък, живот и здраве да е, дано намеря време да го препубликувам – снабдено с подходящи снимки и както изобщо си му е редът.

В ИМЕТО НА СПРАВЕДЛИВОСТТА – В НАВЕЧЕРИЕТО НА ДЕНЯ НА НАРОДНИЯ БУДИТЕЛ

30 октомври 2012, вторник

До госпожа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив

ТУК

КОПИЕ: До г-жа Камелия Стоянова, пред-седателка на учителската синдикална

организация към Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ "Подкрепа"

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор, Вчера разбрах за писмено Ваше

нареждане, според което всички ние, учи-телите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно”, провеждан по Ваша инициатива в дните около Деня на народния будител, трябвало да подадем молба за излизане в платен отпуск в деня, в който участниците в семинара щели да бъдат в „платен служебен отпуск”. Оценя-вам това като несправедливо, като особен вид дискриминация спрямо нас, ощетява-ща ни включително и в материално отно-шение – да не говорим пък за морално! – поради което, в името на справедливостта, предлагам следното:

Предполагам че ние, учителите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно” по най-различни под-буди – психологически, нравствени, обик-

8 новени житейски и прочие – нямаме нищо против и също желаем да си проведем свой собствен, отделен семинар, и то тук, в Пловдив, без да идем чак до другия край на България по принципа „Щом Мохамед не ще да отиде до планината, то плани-ната ще дойде до Мохамед”. Затова моя милост предлага – при това съм длъжен да уточня, че правя това изцяло по своя ини-циатива, без да съм питал никой от неучас-тващите в знаменития великотърновски квалификационен семинар, в който вие, участващите, ще черпите от упоителната Божествена амброзия на педагогическата нàука директно от устата на някое велико търновско академично светило – та значи, уточнявам, че правя това свое предложе-ние изцяло по своя лична инициатива и почин, без да съм питал никой друг, а пък темата на отделния, тукашния семинар предлагам да бъде: „Най-горещите проб-леми на училищния живот в ПГЕЕ-Пловдив – и стратегии за намиране на изход, за разсичане на кълбото от проб-леми, примерно този за дисциплината, за съвременните и най-ефективни фор-ми на общуване учител-ученик и пр.” Темата, както виждате, е достатъчно акту-ална и значима, тъй че моля за Вашето разрешение да си проведем ние дискусия по тази тема по времето, в което водената от Вас група ще бистри същите тия проб-леми, общувайки с някой велик представи-тел на търновската академична школа.

Това е моето скромно предложе-ние. Смятам, че и ние имаме право да си проведем семинар. Разбира се, може да си уточним темата, да си изберем и друга тема. Предполагам, че и други хора ще заявят участие в такъв един семинар – от средите на неучастващите в търновския „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване”. И, вярвам, ще приемете, че е справедливо всички учители, и пътуващите до Търново, и искащите да заседават тук, в Пловдив, да бъдат поставени в равни условия, т.е. всички да бъдем в платен служебен отпуск. Вярвам, няма проблем на 2 ноември т.г. да наредите да ни отворят училището за да можем спокойно да си проведем нашия семинар.

Надявам се, че ще отговорите по-ложително на този мой доклад. С УВАЖЕНИЕ: (Подпис) Пловдив, 30 октомври 2012 г.

НАЧЕНА СЕ РАЖДАНЕТО НА НОВА КНИ-ГА С ПРИМЕРНО ЗАГЛАВИЕ “РЕПОР-ТАЖИ… ОТ КРАТЕРА НА ВУЛКАНА”

октомври 30, 2012

Има една латинска крилата ми-съл, съдържаща безусловна мъдрост: Изреченото отлита, написаното остава.

Или, по-точно казано: Verba volant, scripta manent — Думите отлитат, написаното остава. Изхождайки от нея съм длъжен да продължа да пиша историята на моите преживелици, на моите чудни митарства в ПГЕЕ-Пловдив, след като, така или иначе, започнах да пиша – и след като историята вече придоби обществен резонанс, общес-твен интерес. Ние, българите, пък имаме своя поговорка, валидна в такива случаи: като си се хванал на хорото, няма накъде, ще рипаш – докато свири свирнята.

Разбира се, често се питам за смисъла на цялата тази работа. Разбира се, блогът е мой дневник, а в дневника си аз пиша за всичко, което ме вълнува – вече много години. Повтарям: за абсолютно всичко вълнуващо ме пиша – този е моят принцип. Тази история, признавам си, много ме вълнува; смятам, че се получава чудесен психологически, нравствен, чо-вешки, административен и какъв ли не още казус. Смятам, че тия мои специфични репортажи от… кратера на вулкана – този израз, именно „Репортажи от кратера на вулкана” ми звучи чудесно като заглавие на цялата поредица, а както е тръгнало, ще се получи невероятно интересна и поучи-телна книга ако събера всичките си тексто-ве по тази история в една нова книга! – та значи смятам, че тия мои репортажи, след като вече съм започнал да давам пълна публична прозрачност на всичко случило се, са едно чудесно приложно изследване, което може да обогати представата ни не само за случващото се в съвременното българско училище, не само за царящите там нрави, но и за нещо още по-важно: за това какви сме ние, съвременните българи, на какви чутовни нравствени и всякакви други подвизи сме способни. Тъй че като изкушен в подобен род изследвания просто няма как да спра на средата на пътя – или посред пътя. Длъжен съм да продължа. Науката, както е казано, изисква известни жертви. Е, готов съм да направя тия жерт-ви. И да предприема съответните рискове. Моя милост за науката – и най-вече за истината, милата! – съм способен, повта-рям, на всякакви жертви и рискове. Какво

да правя, такъв съм. Такъв ме е направил животът. Такава, както се казва, ми е била съдбата.

Разбира се, апелирам и всички останали замесени и заинтересовани стра-ни – лица, индивиди, институции, овласте-ни администратори и пр. – също да започ-нат да пишат, водейки се от максимата, че изречените думи отлитат, ала написаното остава. Остава за вечни времена. Остава за писаната история на човечеството. Пишейки, отдавайки се на писаното, по този толкова достоен начин ще спомогнат, в крайна сметка, за развитието на българс-ката наука – и за решаването на ония теж-ки проблеми, които задушават българското училище, пък и българската общност изобщо. Щото, предполагам, никой няма да дръзне да отрича, че българското училище е място, където се пречупват, като в каме-ра обскура, твърде много лъчи, отразени от общобългарския живот, то, училището, подобно на огледало, отразява и то в най ясен вид, всичко онова, което се случва в българския живот, гъмжащ, бумтящ, клоко-чещ наоколо, около нас – както гъмжи, клокочи и бумти опитващия се да изригне вулкан.

Тъй че, уважаеми дами и господа, запретвайте ръкави и почвайте да пишете. Проявете смелост и достойнство, дайте публичен израз на ония емоции, които ви мъчат. Не сподавяйте емоциите си, а им дайте израз чрез слово. Обговарянето, вербализирането на душевните ни терза-ния спомага за преодоляването на ония душевни кризи, които ги пораждат. Тъй че цялата тази работа може да има и благот-ворен терапевтичен ефект върху всички. Пишете, пишете, пишете! Не мълчете, не мълчете, не мълчете! В тия интересни времена да се мълчи е позорно, е равнос-тойно на малодушие. Ще спечелите ако пишете. Злобният, завистливият, измъч-ващият се от какви ли не подли страсти наш съвременник може да се избави от терзанията си само ако намери душевна сила публично да заяви онова, което го мъчи – и с акта на изговарянето, по-скоро на изразяването, напрежението, огъня, на който, така да се каже, се пържи, ще нама-лее. Казвам ви го това като човек, от годи-ни занимаващ се с психологически консул-тации – и като автор на издадена 4-пъти книга или учебник по психология.

Та моя милост решава в този миг да събере всички досега написани текстове по крайно любопитната история в една поредица, в една бъдеща книга. Каня към съавторство в тази книга всички други заинтересовани страни – ученици, учители, директори, инспектори, администратори и пр. Дори самия министър, мой състудент, каня да напише със златни букви своя принос към тази история, която един ден, убеден съм, ще се изучава в университети-те, в психологическите и философските

9 факултети, в катедрите по съвременна антропология и къде ли не още. А нищо чудно, не се шегувам, с този литературен труд всички ние да се обезсмъртим и, примерно, защо не, с него да кандидатст-ваме един ден за получаване на… Нобело-ва награда, да кажем, в сферата на науки-те по раздел хуманитаристика. Не съм превъртял, само съм вдъхновен. Ако твор-ческия полет на мисълта е лудост, добре тогава, нека да бъда луд – щом така на някои повече им харесва…

Та тази сутрин започвам с този призив, а иначе имам да пиша за страшно много неща, случили се вчера. Вчера, уважаеми дами и господа, любезни мои читатели, беше велик ден – казвам го с пълната отговорност и с ясно съзнание какво говоря. Сами ще се убедите след малко за какво става дума, за написването на какъв бляскав шедьовър можем да съжаляваме – ех, защо нямах таланта на Омир, или Данте, или на Шекспир, или на Достовски, или поне на нашия Захари Стоянов – или на великия Алеко?! Защото аз, разбира се, не страдам от маниакал-ността, че мога с нещо да се меря с тия духовни титани на световното и на българ-ското човечество; за жалост, творческият ми потенциал, сравнен с потенциала на гореизброените титани, е твърде слаб. Но каквото мога, доколкото имам сили, ще се постарая, както се казва, да дам всичко от себе си, ако трябва, ще изтискам послед-ната капчица талантец от душата си, но ще напиша онова, което видяха очите ми вчера – и което чуха ушите ми. Ех, защо вчера не беше наоколо съвременния бъл-гарски титан бай Вучков, та той с мощното си перо, та той с художническата си четка-баданарка да изрисува това, що имах късметя да съзерцавам с очите си вчера – и да чуя с очите си. Името на автора на безсмъртната фраза Гледам и не вярвам на… ушите си! вчера, признавам си, често се въртеше в съзнанието ми, когато, при-мерно, ми се щеше да се ощипя, за да разбера в кой свят съм, за да удостоверя дали пък не сънувам; изобщо не преувели-чавам, историята взе за придобива вече най-хипертрофирани, гротескни мащаби и размери, за представянето на които наис-тина се иска омиров, дантев, шекспиров и прочие талант и дори гений.

Но няма как, ще караме с това, което имаме – и с което разполагаме. Няма как да е иначе. Ала знаменит, направо грандиозен исторически ден беше вчера. Става дума за това, че вчера най-после на сцената излезе уважаваната госпожа ди-ректорка – и стана една, която не е за разправяне! Историята протече както в една класна стая, така и най-вече в каби-нета на г-жа директорката после. Но всичко по реда си, да караме, както се казва по-ред. Имайте, дами и господа, търпение! Скоро всичко ще научите. Моето слабо

перо, държано от немощната ми ръка, е на ваше разположение. На вашите услуги съм аз, преданият ваш слуга, самоотвержен изследовател на българските нрави, на съвременната българска душа – и всеот-даен търсач на истината, милата! Почакай-те малко да подредя вулкана в душата си, който е точно копие на оня същински вул-кан, който дими и тлее в реалния живот, и който моя милост се описва да представи с немощната си ръка и перо. Та скоро всичко ще научите. Бъдете търпеливи – и ще бъдете възнаградени богато! Съвсем няма да съжалявате, това ви го гарантирам. Та – до скоро!

Да, съвсем до скоро. А дотогава – чуден есенен ден ви желая! Приемете го с подобаващия ентусиазъм – и неизбежно ще полетите, качени крилете на вдъхнове-нието – в онова бъдеще, което заслужава-те…

ДНЕШНИТЕ НИ ПАТРИОТАРИ, НАЦИО-НАЛ-НИХИЛИСТИЧЕСКИТЕ РУБЛАДЖИИ, СА ПОДЛОГИ НА РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИ-ЗЪМ!

октомври 29, 2012

… Фили и фоби! Фобията като втора част от думата „Русофобия” въвежда омразата като водеща при употребата й. В смисъл „Русофобите мразят Русия”! А кого обичат тогава се питам? Ви питам? И об-ратно антиподът на фобията е филията, която предполага безпределна обич и привързаност в случая към Русия. А ако обичат и подкрепят Русия за АЕЦ Белене, не мразят ли собствения си, българският народ? И те част ли са от него или не, отново се питам? Ви питам?

Фили и фоби! Русофили и русо-фоби! А защо не на русофили и българо-фили да е днешното разделение! Който е русофил и обича Русия да не работи в България за руските интереси. Ясно да се определи и към руската страна да се при-съедини в двустранните преговори. Бълга-рофилът е другата страна. Русия иска в България да строи ядрена мощност. Не трябва български министри слугински да ги привикват в Москва, а руската страна тряб-ва да е тук на място в София със своите проектни намерения. Открити, а не с тайни покрити, каквито се оказаха двустранните

КГБ/ДС. Американската Шеврон дойде тук в България, а не българи отидоха във Вашингтон да предлагат проекта „Шистов газ”!

За тройният русофилски проект –„Троен шлем” на бившия президент Георги Първанов – редовият българин от джоба си плаща и ще продължи да плаща. Вече плати 13 милиона за Бургас Александропу-лос. Вече е платил един милиард и триста и осемдесет милиона за АЕЦ Белене. А диверсификацията на газовите доставки за България с „Южен поток” е една рогата лъжа! Газта отново идва от Русия! Три национални предателства извършени от един наемен русофил, какъвто се оказа Георги Първанов! С ловна пушка в гората, в лукс-костюм пред камери и с микрофон в ръката, необезпокояван, нито даже пори-цаван, той отново е обект на действащ политик през следващото десетилетие.

В настоящия си вид, русофилст-вото в България може да довърши започ-натото преди 135 години – да реализира мечтата на руската империя за господство на Балканите! А споменът за Велика Бъл-гария е само в устата на днешните ни „патриотари”, национал-нихилисти, които са подлоги на руския шовинизъм! „Рубла-джии” или без право на избор вербувани са те, всьо ровно! Из Русофили и русофоби, автор: Георги Алексов

ЗРИТЕЛИ ПИТАТ: "КОЛКО ПЛАТИ ГЕРБ НА КЕВОРК ПРЕДИЗБОРНО?“

29 октомври 2012, понеделник

От няколко седмици гледаме

„Всяка неделя“. Учудени сме, че журналист като Кеворк Кеворкян не вижда бедността, в която живеем, не споменава нито дума за пенсиите, болниците, данъците, а рови в стари истории, или ни занимава със селски бикове, пишат ни наши читатели.

10 Заради писмото им и ние се заг-

ледахме в предаването. Прави впечатле-ние, че събеседниците се канят на принци-па колко са нахъсани на Станишев или Костов. Няма предаване, в което поне три пъти да не се спомене името на Станишев и още толкова на Иван Костов (пишем за последните три). Пред зрителите посте-пенно изниква образът на двама политици, които са направили най-ужасните неща в България.

Днес например Станишев бе об-винен от Александър Томов, че е фалирал умишлено Кремиковци, но не за да се обогати той, а хора около него. И пратил ДАНС в ЦСКА, след което пак не се въз-ползвал лично, но пък други взели отбора, а Александър Томов имал един милиард лева пропуснати ползи. Странно е, че Томов не си търси правата в съда, а от известно време се жали по телевизиите.

Иван Костов пък също завъртял далавера с Кремиковци, а на всичкото отгоре бавно и постепенно му се изгражда образ на човек на БСП, който води тайни преговори с тях и накрая заедно си плетат кошницата. Интервюто с Жан Виденов уцели двама – Станишев и Костов. Интер-вюто с Юрий Москов също удари яко Кос-тов по главата. Само Първанов отказа да плюе Станишев и бе наказан с неочаквани реклами и предаването завърши по среда-та на изречението.

Че наближават избори, е ясно на всички. Но че отсега ще започнат такива странни удари с още по-странни жертви, никой не подозираше. И ненапразно зрите-ли попитаха още преди месец: “Колко плати ГЕРБ на Кеворк предизборно?“ Препечатано от тук: Зрители възмутено питат: Кеворк тенденциозно ли кани гостите си?

ЗАТОВА СМЕ И ПРОКОПСАЛИ ТОЛКОВА – ЩОТО СМЕ ТАКИВА

октомври 29, 2012

От рекламите на Гугъл, които съм разположил в блога си, месечно печеля твърде скромна сума пари; примерно, за две години се събират от тях, да речем, стотина или малко повече лева. Причината е, че от стотиците и хилядите читатели на блога ми, които минават всекидневно през него, почти никой не се сеща да прояви малък благотворителен жест не към мен, а към издаваните от мен вестник (ГРАЖДА-НИНЪ) и списание (ИДЕИ), които, както и известно, не съществуват благодарение на въздуха, а за тях се искат пари. Четат всеки ден написаното в блога – а да се прави такъв постоянно поддържан блог все пак е доста труд – ала не се чувстват длъжни да се отблагодарят с нещичко, т.е. да подпомогнат поне с каквото могат блога,

натискайки от кумова срама някоя реклам-ка. (За едно натискане се получат някави стотинчици по сметката на автора на бло-га.)

Само констатирам факта, показ-ващ нашата народна психология. Към нищо не призовавам, щото току-виж някой отишъл да ме наклевети, че призовавам да се натискат рекламите – виж, това непре-менно някой ще го стори, но другото, раз-бира се, не, никога, само през трупа ми!

Такива, за жалост, сме. А не бива така. Лошо е да сме чак такива… ето зато-ва според мен не вървят и общите и бъл-гарски работи. Не се подкрепяме един друг. Атомизирали сме се, всеки дърпа чергата само към себе си. Поради тази психологическа причина сме я докарали дотука. Така не се живее. Глупаво е да се живее така… Krum Mladenov рече: Г-н Грънчаров, бла-годаря за обърнатото внимание, защото никога и през ум нямаше да ми мине тако-ва нещо, – че има значение кликването в/у рекламата. Всичко, което си написал спо-ред мен е вярно и се съгласявам. Ангел Грънчаров рече: А аз пък, г-н Мла-денов, благодаря за разбирането и откли-ка. С рекламите човек може да подпомогне даден блог или сайт, като кликне върху тях. Хем има полза рекламодателя, щото така или иначе ще почетеш (и прочетеш) рек-ламата му и ще я видиш, хем пък ще спе-чели някакви стотинки оня, който е сложил тия реклами в блога или сайта си.

Те, американците, са го измисли-ли добре, само че ето, приложението на тая умна измишльотина у нас не върви нещо, щото българинът да се замисли да помогне на друг българин, при това който не му е зет, баджанак, шурей, братовчед или т.н., е абсолютно невъзможно.

И затова сме е прокопсали толкова, щото сме такива. Тази е моята идея. Затова проповядвам, че ако не се променим, а преди това ако не осъзнаем какви сме точно, и ако не се отвратим от себе си, напредък няма да имаме, а ще продължим да затъваме…

ХУБАВО Е, ЧЕ ЧЕНГЕТАТА И МЕДИЙНИ-ТЕ МЕРЗАВЦИ ПРОДЪЛЖАВАТ ВСЕ ТАКА СИСТЕМНО ДА ПЛЮЯТ КОСТОВ; ТОВА Е ДОБРЕ, ДОБЪР ЗНАК Е ТОВА!

октомври 29, 2012

Старая се да не гледам изобщо

телевизия, въпреки че в къщи имаме три телевизора (включително и в кухнята) и от тях комай непрекъснато работят поне два; аз си се уединявам кажи-речи постоянно в кабинета си, далеч от екота на постоянния и така пошъл телевизионен тормоз, на който е подложена нацията ни. Но все пак понякога излизам от кабинета си по някак-ва работа, минавам през хола или през кухнята, където дори и да няма никой, телевизорът приветливо си свети, и, поне-же все пак съм любознателен човек, се заслушвам за миг в това, което се говори.

Ето, и вчера ми се случи на ня-колко пъти това, ще ви кажа какво чух, то е нещо като съвсем случайна “социологичес-ка извадка”, показваща въпреки случай-ността си буйния пропаганден огън, на който се пържи съвременния българин, нашият сънародник, живеещ в условията на една безогледна, така нагла телевизи-онна диктатура.

При едно от минаванията ми през кухнята за да си направя чай мярнах от екрана самодоволната муцуна на Любен дилов-син, на кого друг да мерна самодо-волната муцуна ако не на него, щото тоя, явно, изглежда спи по телевизионните студия, наред с неколцина други телевизи-онно-звездни навлеци. Рекох да разбера все пак за какво говори: говореше за буди-телите, за народните будители. Той нали самият е “народен будител”, та затова. За събеседник по тази тема си беше пока-нил… познайте кого… кого мислите че беше поканил… не се сещате ли… как е възможно да не се сещате… ами поканил беше… Боян Расате, разбира се, кой друг да покани?! Туй недоразумение Расате е постоянно канено по всички до една теле-визии, за да ни казва най-актуалните пози-

11 ции на “патриотично-родолюбивата част” част от природонаселението ни; нищо че самият той е комай неграмотен, учил-недоучил (среднист някакъв), ала постоян-но раздава на всички от нищожния си акъ-лец. Разбира се, аз пък не ща Расатето мен да ме поучава, теглих една майна и на Дилов-син, и на патриотичното Расате, и превключих на друг канал. Не помня кой там съм видял, сигурно съм видял Андрей Райчев, кой друг да съм видял, няма начин да не видиш Андрей Райчев ако пуснеш телевизора си. Пардон, грешка: видях съпругата му Виза Недялкова… пак се повтори процедурата с благословията, щото тая лицемерка пък хептен не мога да я търпя.

При едно друго мое отиване тоя път до хола мярнах, че съпругата ми гле-да… Кеворкян. Няма как, поседнах малко да погледам и аз, поне докато не се нало-жи и нему да тегля една благословия. В неговото предаване видях, че някакъв старец разказваше нещо за онова прочуто падане на сграда на улица Алабин в Со-фия, случило се по времето на министерс-тването на Румен Петков (с главен секре-тар Боко Борисов), при което загинаха две млади жени. Заслушах се, стана ми инте-ресно защо се връщат към тази история. Още в края на първата минута се оказа, че туй старче взе да говори, забележете, че за цялата тая трагедия е виновен, разбира се, не някой друг, а… Иван Костов, разбира се. Забележете добре: не от управлявалите тогава някой е виновен, а е виновен Кос-тов, кой друг да е виновен?! Ченгето Ке-воркян с блеснали от вълнение очички след като свърши старчето ни каза да запомним, че Костов и по този случай е злодеят, а пък аз се махнах от хола, пус-кайки по адрес на ченгето една цветиста българска благословия.

След известно време обаче пак ми се наложи да ида в хола за да потърся една книга. Кеворкян разговаряше с няка-къв друг, да, с Александър Томов разгова-ряше, с лъжльото-политик, имащ за прякор “Добрия вълк Лупи” разговаряше Кеворкян, с кой друг да разговаря?! Аз специално това Лупи не мога да го търпя, но таман да си намеря книгата и дочух, че Кеворкан пита Лупи пак за това: Костов ли е виновен за Кремиковци, да, така се изрази, нали Костов е виновен за Кремиковци? Даже мерзавецът Лупи се смути от тоя въпрос и не отговори директно, щото се оказа неу-местен, явно обаче Кеворкян има ясно изразена параноя спрямо Костов, ако изк-лючим другия, значително по-правдиво звучащ вариант: някой му плаща хубави пари за да плюе Костов в предаването си почти непрекъснато. Аз скланям към вто-рото обяснение. Имам чувството, че отво-риха тая ченгесарница ВСЯКА НЕДЕЛЯ главно с тази цел: пак да възобновят про-пагандната война срещу Костов. Защо ли

ги е толкова страх ченгетата от тоя Костов, мама му стара, явно има за какво, не вяр-вам да го плюят само поради вродена мерзост?!

Съпругата ми каза, че и останали-те събеседници на Кеворкян били питани за Костов, което вече говори, че тоз Кевор-кян с годините хептен се е вманиачил на тая тема. Но е хубаво, че ченгетата и ме-дийните мерзавци продължават така сис-темно и упорито да плюят Костов; това е добре, даже е чудесно. Това е добър приз-нак на живота и на съвременността ни. Това е добра прокоба за самата ченгесарс-ка система, която се е установила у нас. Това и дава известна надежда, че нещата няма да са все така зле, щом мерзавците така истерично ги е страх от Костов…

Да не пропусна: при едно превк-лючване от Кеворкян забелязах, че по същото време по другия канал едно друго, този път Симеоновско медийно ченге, гадничко ухилено, пък разпитваше трето ченге, именно Стоян Ганев какво добро тоя път се гласи да направи на родината си! Е, няма как, благослових телевизора и се оттеглих в кабинета си, щото направо е нетърпим тоя безогледен ченгесарски медиен тормоз, на който е подложен на-последък нашия благодушен и лековерен народец. Дали и други хора като мен псу-ват когато мернат самодоволните муцуни на мерзавците аз не зная, ама се надявам ефекта от тия попълзновения на ченгетата да е изцяло бумерангов. Тази ми е надеж-дата, а дали това ще бъде така ще се разбере догодина, на изборите.

КРАТКО КРИТИЧНО ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА Е.ДАЙНОВ "НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ"

29 октомври 2012, понеделник

Наскоро прочетох книгата на Ев-

гений Дайнов "НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ" (с подзаглавие Реформата на училищното образование в следкомунистическа Бъл-гария), изд. от издателство на НБУ. В противоречие с всички общоприети нашен-ски "нравствени" правила, изискващи да не пишеш в никакъв случай за книгата на автор, който не ти е личен приятел, шеф, големец и пр. решавам да представя кни-гата на Дайнов и да напиша за това как я възприех. Аз обаче не се свеня да направя един благороден жест, като, естествено, изобщо не очаквам в някой момент самият Дайнов да отвърне по същия начин към някоя от моите книги за образованието - а аз в последните години също издадох такива книги, и то три. Имам намерение много неща да кажа за неговата книга, ала, за жалост, ще се принудя да бъда все пак пределно кратък – поради дефицит на време, не заради нещо друго.

Книгата е неголяма по обем, приятна за четене, съдържа ясни тези, личи си, че авторът е премислил добре това, което си позволява да твърди. Из-лишно е да казвам, че концепцията, от който той изхожда, а именно, че българско-то образование в периода след комунизма се нуждае от дълбоко реформа по пътя на либерализацията и осъвременяването му, е концепция, която и моя милост споделя. Разликата е – и искам още тук да наблегна на това – че г-н Дайнов смята, че в основни линии реформата на училищното образо-вание в България вече е привършила след управлението на "големите реформатори" министрите Даниел Вълчев и Сергей Игна-тов, докато моя милост съвсем не смята така, напротив, аз смятам, че същинската реформа тепърва предстои. Прочее, не прави добро впечатление това, че перио-дът на министерстването на Даниел Въл-чев е представен в книгата като "истори-чески повратен момент"; предполагам, че причината за такава една апологетика са лични и субективни, а не принципни; не бива така да се пише, примерно това, че когато Д.Вълчев е бил министър е, да допуснем, облагодетелствал с някакво проектче по някакъв друг начин политолога Дайнов или неговата организация, или пък че двамата са лични приятели не е доста-тъчно основание да бъде обявен за "велик реформатор" и най-талантлив управленец, както е станало на практика в книгата. Тази ми е единствената критична забележка, не мога да я преглътна, а иначе впечатление-то от книгата ми е добро, положително - ако изключим принципното ми несъгласие с начина, по който е интерпретиран перио-да на министерстването на Даниел Вълчев.

Отбелязал съм си ред важни мо-менти от тази книга, които ми се ще да изтъкна тук, ала едва ли ще имам време да

12 го сторя в тази публикация. Но ето все пак нещичко, доколкото ми стегне времето.

Справедливо е изтъкнато, че за първи път сериозни реформаторски наме-рения в сферата на образованието има едва правителството на Иван Костов - с министър В.Методиев. Тогава именно е дефинирано ясно намерение за реформа-торска политика, като целта на образова-нието е дефинирана като "развитие на човека" - не на нацията, държавността, нуждите на производството и пр., както и било дотогава, а човекът е поставен в центъра. Разработва се ясна програма за промяна, следваща препоръките, съдър-жащи се в доклада на Жак Делор под заг-лавието "Образованието - скритото съкро-вище". Логиката на Делор изисква усилия за промяна на самата философия на обра-зованието, и то в следните направления: "Уча за да знам", "Уча за да мога", "Уча за да живеем заедно" и "Уча за да съм".

По времето на В.Методиев се провежда сериозно намаляване на натова-реността на учениците, въвеждат се "изби-раемите" предмети, а също и стартира изучаването на майчин език в училище. Показано е развитието по такъв важен, възлов момент: новите правила за назна-чаване на училищни директори, изцяло на конкурсен принцип и конкурентен подход, когато трябваше да бъдат уволнени 3 000 директори (!). Авторът внимателно анали-зира различни документи и доклади на външни анализатори за ситуацията в бъл-гарското образование, в които има инте-ресни констатации, но които тук не мога да приведам поради това, че нямам изисква-щото се за това време.

Аз вече казах, че не споделям оп-тимизма, с който са пропити анализите за стореното по времето на Д.Вълчев. По тази причина ще приведа кратък откъс от зак-лючителните думи, за да видят и читатели-те на мая блог, че такъв прекален оптими-зъм звучи, меко казано, странно:

"Към момента на завършване на тази книга (лятото на 2009 г.) изглежда, че реформата в училищното образование е тръгнала, дава първите резултати и най-вероятно ще продължава да се развива като системо-преобразуващо усилие. Най-малкото и при правителството на ГЕРБ реформата отново попада в ръцете на министър (Сергей Игнатов), който напълно разбира нейната необходимост – и има както волята, така и опита да я прилага по най-решителен начин. Остава още много работа: постигане на пълна прозрачност и подотчетност, решаване на изолацията на малцинствата, промяна на учебното съ-държание и на методите на преподаване, свързване на училището с общността и на цялата система – със страните по въпро-са."

Доколко тия надежди се оказаха неоправдани си личи най-очебийно в този

момент, есента на 2012 г.: нищо реално и съществено, уви, не беше направено от екипа на С.Игнатов. Той се оказа заложник на интересите на бюрокрацията и аз лично много се съмнявам, че изобщо е имал някакви сериозни реформаторски намере-ния по посока на орязването на нейното всевластие, напротив, този човек по ман-талитет обича да служи на силните, а не да рискува комфорта си заради някакви иде-ални реформаторски цели и подбуди. Поради което и т.н. "реформа" не просто забуксува, напротив, забелязва се връща-не назад.

Но въпреки изказаните по-горе критични забележки общата ми оценка е, че книгата на Дайнов е една твърде полез-на и необходима книга. Тя би следвало да стане настолно четиво на самонадеяните администратори, които продължават "да колят и да бесят" в сферата на образова-нието, да държат, както казва мъдрият ни народ, "и ножа, и сиренето", пък и хляба – и да лапат до преяждяне, без изобщо да се смущават, че остават най-гладни тъкмо ония, за които съществува самата система – младите хора, учениците.

ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА ПО ВЪПРОС ОТ ГОЛЯМО НАЦИОНАЛНО, ОБЩОКУЛТУРНО И ОБ-ЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ

октомври 28, 2012

До г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България

КОПИЕ: До проф. Сергей Игнатов, Минис-

тър на образованието, младежта и науката, София

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, блогър, фило-соф, преподавател по философия в ПГЕЕ-

Пловдив, ръководител на Центъра за развитие на личността HUMANUS, главен

редактор на философското списание ИДЕИ

Уважаеми Господин Президент, По Конституция Вие имате право

да преименувате обекти от национално и общодържавно значение, включително цели градове, географски области, памет-ници и пр. Обръщам се към Вас с едно по

мое виждане съвсем рационално пред-ложение за преименуване с Ваш указ на учебното заведение, в което работя, имен-но Професионалната гимназия по електро-ника и електротехника в Пловдив. Ще кажете: това не е обект от национално значение; да, но това е не общинско, а държавно училище на разпореждане ди-ректно на Министерството. Освен това около наименованието на това училище се създаде крайно интересен казус, който при това, убеден съм, има голямо национално, общокултурно и обществено значение. Ето защото смятам, че е от Ваша компетент-ност да помогнете за разумното му разре-шаване. Става дума за следното.

В последните месеци и година-две в страната тече обезпокоителен про-цес на рекомунизация и реживковизация, насърчаван от някакви дълбинни тенден-ции в развитието на меланхолично-носталгичното посткомунистическо и при това широко „народно” съзнание. Разбира се, този процес се подклажда от заинтере-совани сили, свързани със средите на злокобната ДС, които в последните 10-12 години успяха да създадат в България една по същество олигархична и недемок-ратична, по путинисткия модел, политичес-ка структура. Някои от най-зловещите символи на комунизма си стоят недокосна-ти на знакови места, примерно на най-централно място в София продължава да си стои необезпокояван паметника на съветския окупатор на България, в Плов-див като хищна птица в небесата се изви-сява гранитният исполин Альоша и пр. А тия символи на комунизма и тиранията продължават да тровят съзнанията, вклю-чително – и то най-вече! – на младите. Крайно време е тия злотворни комунисти-чески символи поне да бъдат неутрализи-рани от нови символи, щото е добре извес-тно, че новото, демократично и европейско по дух съзнание може да се зароди около нови, свободни по дух символи. В тази връзка, в този контекст се разполага и случая, по който искам да Ви занимая – и по който Ви моля да вземете отношение.

В Пловдив училището, в което работя, все още се знае в широките среди като „ТЕТ-Ленин”. Всички така го знаят, това „ТЕТ-Ленин” се е забило сякаш в дълбините на съзнанията. Никой не знае какво е това „ПГЕЕ”, както по новому се нарича училището, всички го знаят като знаменития „ТЕТ-Ленин”. Някои даже го помнят като „ОТЕТ-Ленин”, това „О” в абревиатурата е от „образцов”. С мила, покъртителна носталгия към комунизма това най-елитно и модерно учебно заведе-ние продължава да бъде наричано пого-ловно „ТЕТ-Ленин”. Така обаче не може да продължава, същинска аномалия и анахронизъм е така да продължава, при-мерно, още 50-години. Та в тази връзка Ви предлагам следното.

13 Има два варианта. Или да се кон-

султирате с г-н Министъра и да наложите, ако счетете за нужно, това „ТЕТ-Ленин” да бъде върнато официално като наименова-ние на учебното заведение, или пък да се даде на учебното заведение едно отгова-рящо на духа на новото време наименова-ние. За този втория вариант ми се налага да кажа още нещичко.

Преди точно година инициативна група ученици от Дискусионния клуб в ПГЕЕ-Пловдив заедно с моя милост пред-ложихме гимназията да се преименува ето така: да стане ПГЕЕ „Стив Джобс”. Точно тогава беше починал този велик револю-ционер в компютърните технологии и сче-тохме за нужно да апробираме как би се възприела една такава авангардна идея. Тогава медиите силно се заинтересуваха, в продължение на 10-тина дни имаше голям медиен шум, вземаха се интервюта от учители, от ученици, от директорката и пр., а след това всичко замря. Причината беше, че ръководството на училището в лицето на новоназначената директорка Стоянка Анастасова зае крайно негативна позиция спрямо тази инициатива. Директорката счете, че изобщо не е нужно гимназията да има какъвто и да било патрон, а пък за Стив Джобс директно заяви, че той щял да стане патрон на училището… „само през нейния труп”. След това се проведоха чествания по случай 50-годишнината на училището, и директорката в съвсем офи-циални изказвания многократно продължи да нарича училището… „ТЕТ-Ленин”! Явно тя си има някак сърдечна пристрас-теност към това име.

Да, обаче учениците, които бяха инициатори за наименуването на училище-то на името на Стив Джобс не мирясаха. По тяхна инициатива (след като директор-ката наложи табу върху темата на Педаго-гически съвет, който всъщност по закон може да предложи промяна в името на училището!) беше проведен референдум за определяне на името на училището, в който участваха много ученици. На съвсем демократичното допитване (с урни, с коми-сия, както си му е реда!) идеята училището да бъде наименовано на името на Стив Джобс получи убедителна победа от 38%, а предложенията да бъде наречено на името на някои български учени (академик Георги Наджаков и пр.) получиха от 6 до 10-тина процента. Резултатите от референдума обаче не бяха даже допуснати за обсъжда-не от директорката на Педагогически съ-вет, а след това вече тя предприе яростна, както е видно изцяло политически мотиви-рана кампания за моето уволнение – набе-дявайки ме за главен виновник за наруша-ване на бюрократичното спокойствие и на умилителната дрямка в училището. Сега, година след тия събития, моя милост вече е, така да се каже, „пътник” от училището: амбициозната и отмъстителна директорка

успя да ми наложи дисциплинарно наказа-ние „предупреждение за уволнение” и вече със затаен дъх търси повод за следващото наказание, така силно лелеяно от нея уволнение. Както и да е, това са просто болезнени знаци на интересното време, в което живеем.

Та вторият вариант, между който можете да избирате, г-н Президент, за да преименувате нашето училище е този: ПГЕЕ „Стив Джобс”. Сам решете: „ТЕТ-Ленин” или ПГЕЕ „Стив Джобс”? Ваша воля. При това трябва да знаете, че този вторият вариант е спечелил на нарочен референдум, проведен при това в крайно тежки условия и съпротива на „централна-та власт” в училището, по-голям процент гласове отколкото партия ГЕРБ спечели на последните избори властта, т.е. според действащия закон народната воля на учи-лищния, предимно ученически народ зас-лужава да бъде приета за съвсем легитим-на. Вие решете дали ще се съобразите с гласа на народа – или ще подкрепите наи-менование изцяло в духа на носталгията по комунизма, на което е така страстна привърженичка, както излиза, уважаваната директорка на нашето училище, падаща си, явно, по символите на едни отдавна отми-нали блажени времена.

Смятам, че щом Президентът има правото да преименува цели градове – примерно Вашият предшественик Желю Желев преименува град Михайловград на Монтана! – какво пречи да преименува едно елитно пловдивско държавно учили-ще, което има такава слава, че съвсем заслужено може да бъде определено и подведено под категорията „обект от наци-онално значение”. Така този крайно запле-тен и неразрешим иначе казус ще бъде решен с лекота от Вас с един указ. Смятам, че г-н Министърът ще подкрепи една така-ва идея. Или може да внуши на нашата упорита директорка да допусне за обсъж-дане въпроса на Педагогически съвет, където гореизложената идея, току-виж, може да получи и подкрепа. Демокрацията не само понякога, а винаги дава прекрасни изненадващи резултати.

За жалост, такова нещо като де-мокрацията, уважаеми г-н Президент, е твърде непознато в условията на неразг-радената авторитарна и командна система, която непокътната си съществува в сфера-та на българското образование. В българс-ките училища 10 ноември 1989 г. още не е дошъл, длъжен съм да Ви известя за това, уважаеми г-н Президент.

Това е идеята, същината на мое-то открито писмо до Вас. Това предлагам, смятам, че е разумно. Вие решете според своите разбирания кое е правилното, и кое следва да подкрепите. Смятам, че пробле-мът съвсем не е маловажен. Става дума за символите на едно ново съзнание, което ни е така потребно. Без което не можем да

вървим напред. Без което ще продъл-жим да затъваме в тинята на миналото. Става дума за ценностите на младите, заради които сме длъжни да направим всичко – за да живеят един ден в една прекрасна, свободна, просперираща, добре уредена и културна европейска страна. Нека да допринесем с каквото можем та България по-скоро да стане такава. А във Вашата власт е да спомогнете най-много за това – понеже, като държавен глава, Вие сам сте един символ.

Запитайте се обаче като символ именно на какво искате един ден да бъдете запомнен в историята! С уважение: Ангел Грънчаров 28 октомври 2012 г. Пловдив

ЗАЩО СОКРАТ Е МОЙ ПРИМЕР?

28 октомври 2012, неделя

Попаднах в интернет на една добре, сполучливо казана мисъл, по която ми се ще да поразсъждавам; ето я тази мисъл: „Помолих Бог да ми даде сила, Той ми даде трудности – за да ме направи по-силен”. Така наречените „трудности” всъщ-ност са изпитания, а изпитанията са про-верка: ако издържиш, несъмнено си бил силен, а също така, в крайна сметка, си станал и по-силен. Възможно е и да не издържиш, възможно е да се прекършиш – но във всеки случай си заслужава да се бориш, да опитваш да победиш, да не се предаваш предварително, да не си позво-ляваш да бъдеш слаб, малодушен.

Да, в трудностите и изпитанията, които животът всекидневно ни поднася, се каляваме, ставаме по-силни – само ако обаче не се предаваме, само ако се борим, само ако посрещаме трудностите смело,

14 без капчица малодушие. Тия неща се раз-бират от само себе си – и вероятно някой вече се пита: „Защо тоя пък ни повтаря такива очевидности и баналности? Какъв е смисълът? Та това се знае и без специал-но да ни бъде напомняно и изтъквано!”.

Искам да разкажа вкратце и една друга история: тази на Сократ. Би трябвало да е известна на всички, ала много се съмнявам. Та Сократ цял живот имал едно занимание, на което служел всеотдайно: той търсел истината. Прочул се, приживе бил провъзгласен за „най-мъдрия от всички гърци”, но от тази слава не се възгордял, напротив, останал си все така човечен, достъпен, бих казал дори прост в отноше-нията си. Нито забогатял – все пак сред неговите ученици били младежи от най-знатните родове на Атина – напротив, останал си все така беден, ала съвсем не се смущавал от „бедността” си; прочее, не знам дали чувствате колко чудато и чепато звучи този израз „Сократ бил беден”; как така, та той има невероятни богатства, той направо е баснословно богат, ала е богат от съвсем друг род, не с богатствата, за каквито си мислим обикновено, а със съв-сем други - именно богатства на духа, мисълта, душата, личността, мъдростта! По цели дни и дори понякога и нощи Сок-рат си прекарвал времето в най-сладки философски разговори по най-важните, съдбовните за човека въпроси с всякакви хора, на всяко място: на улицата, на паза-ра, на площада, на палестрата (място за гимнастика) или на стадиона.

Неотменно, като сянка, го съпро-вождали учениците му; той, разбира се, не вземал никакви пари за своеобразното „обучение”, което им давал, той не бил като други учители, които направили такива добри пари от… „частни уроци”, както ги наричаме сега; нищичко не донасял в къщи, за разочарование на горката си жена, знаменитата не по-малко от него самия Ксантипа, която така страдала, че съдбата й била отредила толкова лош мъж-безделник. Още много може да се каже за това как живял Сократ, как минал живота му, има безкрайно много интересни случки, има останали от онова време чу-десни, вдъхновени разговори, в които той участвал, описани предимно от най-знаменития, от най-близкия му ученик Платон, но обикновено най-често се говори и пише не толкова за живота, а най-вече за смъртта на Сократ. Оня ден на един XI-ти клас – и моя милост е учител по филосо-фия – разказвах тия неща и забелязах, че учениците ме слушаха със затаен дъх; аз често им говоря за Сократ. И за Платон, за другите велики философи. Та ме гледаха с блеснали очи моите ученици, понеже става дума за една прелюбопитна история: вели-кият Сократ умира понеже получава смър-тна присъда (!) на специално организиран съдебен процес, иницииран от група негови

„недоволни ученици”, които се пожалвали, че той им бил нанесъл страшни вреди, именно „развращавал младежта”, и, на второ място, бил също обвинен, че отричал съществуващите богове и си измислял нови.

Сократ бляскаво се „оправдал” на процеса, макар че, така казано, пак звучи чудато: та за какво да се оправдава, че търсел истината ли, че помагал хората да се освобождават, да се отървават от заб-лудите си ли, че изследвал най-трудните, съдбовните въпроси, затова ли да се „оп-равдава”, че учел младите на добро, чо-вечност, учел ги да се чувстват, че са бого-подобни, понеже човекът има разум, може да търси мъдростта, достойнството, спра-ведливостта - какво има тук за "оправдава-не"?! Да, обаче срещу Сократ имало, както се казва, настроение, не само, казах, сред част от учениците му, но и сред съгражда-ните му, сред атиняните; и ето, мнозинст-вото на процеса гласува „Виновен!” и Сок-рат бил осъден на смърт; тогава опреде-ляли смъртната присъда съвсем демокра-тично, с гласуване на присъстващите пъл-ноправни, зрели мъже. Е, Сократ си имал и ученици, които го боготворели, които го обичали, които му били благодарни, такива имало и сред съгражданите му, ала явно са били малко, уви, твърде малко. И знамени-тият Сократ, украшението на толкова бляс-кавата в духовно и всякакво друго отноше-ние Атина бил принуден да изпие чашата с отрова, чашата с извлек на растението бучиниш, както се изпълнявали тогава, съвсем „хуманно”, впрочем, смъртните присъди. И умрял. А пък преди това, малко преди да умре, държал една от своите най-гениални речи. Такава била съдбата на Сократ, който си остава пример за всички философи. Сократ живял и умрял за исти-ната, за нея се борил до последния си дъх.

Това станало преди 24 века. Мис-лим си, че са много тия 24 века, ала ако се замислим повече непременно ще открием че не са чак толкова много. „Културната история” на човечеството съвсем не е дълга. Сметнете колко поколения са мина-ли оттогава. Не са толкова много. Аз лично имам чувството, че това със Сократ се е случило вчера.

Изобщо не съм обезумял дотам, че да си помисля, че мога да си сравнявам със Сократ. Но не крия, че чувствам този същия Сократ твърде близък. Все пак и аз се занимавам като него с философия, всекидневно, и то ето, вече стават 30 годи-ни, общувам с младите по какви ли не философски теми, разговарям търпеливо, мъча се да ги предразположа да се замис-лят. В някакъв смисъл това, което правя, сякаш е по-трудно и от това, което някога Сократ правел с такава лекота, с такъв финес: днес времената са други, хората са други, младите са други. Други, други, ала ето, има и нещо общо. Доживях и аз тия

дни момента, в който и на мен се иска… смъртта! Леле, не съм очаквал такова признание: да съм заплашен да ме сполети същата съдба като съдбата на Сократ!!! Та получих бележчица с ето този възклик, съдържащ толкова сърдечен стон:

Не махай коментарите, психо, където ти пиша, че имаш грешки... Нак-ратко: смърт за Иван Костов и за теб!

Това, че този благожелател иска и Костов да мре заедно с мен е подробност, нямаща особено значение; то е болезнена особеност на нашето време. За Костов искат да мре по съвсем други причини. При мен положението е коренно различно. Същественото е, че някой се е сетил да поиска моята смърт. Признавам си, чак такава висока оценка за това, което съм правил до този момент като философ не съм получавал. Да искат да ме сполети съдбата на Сократ – нима аз, мизерникът, съм заслужил с нещо тая висока чест?!

Аз не знам кой и какъв човек ме е чак толкова превъзнесъл, че да ме прирав-ни със самия Сократ. Дано е мой ученик, ама се съмнявам. Все пак, честно казано, аз не мога изобщо да се меря със Сократ. Вярно, има, предполагам, мои ученици, които съм дразнил така, че е възможно да ме мразят, но чак пък толкова да ме мра-зят, че да искат смъртта ми, едва ли. Аз нямам таланта, аз нямам гения на Сократ. Тъй че не може да е истина, че съм така мразен както са мразили него. Но не може да се отрече, че се старая в това отноше-ние де. Доста хора ме мразят. Не само сред учениците ми. Сред началството ми особено също има хора, които крайно много ме мразят, че не могат да ме търпят изобщо. Чудят се как да ме посекат. Е, не буквално да ме посекат, днес времената са цивилизовани, но поне да ме уволнят, да му унизят, да ме изкарат некадърник, да направят така, че да излезе, че съм недоб-росъвестен, че съм „рушител на покоя” и смутител на спокойствието, и в крайна сметка да ме изритат от училището, в което работя вече толкова години - това искат. И не го крият че го искат така съкро-вено моите началници това. И са на път да го постигнат, щото се борят кански за да „организират” тоя краен резултат и ефект. Знайно е, днешните наши началници как-вото искат, го постигат. Погледнете Бойко, върховният ни началник, има ли нещо, което да е поискал и то да не е станало? Няма такова нещо. Той е същият като Азис. На Азис нали такава му беше рекламата: каквото поиска, то става. Та такива са ни началниците в днешно време. Отгоре – до долу. По цялата йерархия. От министъра до последния шеф на последното учили-ще. Каквото искат, го постигат. Те са без-пощадни. Ний, господа, живеем в мутренс-ка държава – и ни управляват хора с ман-талитета на мутри. Или, да си го признаем

15 честно, ни управляват направо мутри. Както и да е. Това е политика.

Понеже съм обвинен, че всеки ден в блога си „бълвам” – не мога да раз-бера как така ги бълвам, не мога да разбе-ра защо употребиха точно тази дума?! – цели „тонове най-мръсна и гнусна кал” (това е цитат, казан по мой адрес от една нежна душа, предполагам, влюбена в директорката ни), та ето, и днес да напиша нещичко. Нещо малко де, не много, ама да е колкото се може „по-мръсничко”. Е, прия-тели, чудесно нещо е свободата, в това число и на мисълта (най-вече на мисълта е чудесно нещо свободата!), ала у нас това нещо, свободата, явно е забранено – или е поне скандално! Ето, това, че пиша какво мисля и как аз виждам нещата във всекид-невието си на един български учител се оценява като невиждан скандал! И кое му е скандалното?! Иди разбери – ако можеш. Аз, признавам си, не мога. Дали пък няма да съм първият блогър в света, екзекути-ран заради това, че си е позволил лукса да мисли и пише свободно по „тайни, служеб-ни теми” – и е дискредитирал „институция-та”. Не мога да разбера каква е тази инсти-туция, която се бои от истината, която не смее да влезе в открита и свободна диску-сия по проблемите, които я раздират вът-решно…

Получих и една друга, също не по-малко ласкава бележчица-коментар, ето го, но имайте предвид, че смятам да го поправя, да отстраня грешките му, с които е бъкан; или да не ги отстранявам? ОК, няма, нека за автентичност да стои така, само го преведох автоматично от латиница (някой явно се е постарал да го напише на латиница, та да не се появи подозрението, че авторът е учителка по български език и литература примерно); та ето какво пише тая нежна душа:

щом чакате директорката да ви оправия авторитета пред учениците това е много жалко за вас , вие не сте способен ли? не сте ли философ, психо-лог..? от пловдивски университет много добре ви познават защото сте изгонен от там. жалко че в ПУ не ви оцениха а и учениците не ви ценят явно защото не сте ги научили на нищо освен на празнос-ловие...

Сюблимно е, нали? Спор няма. Мен отвсякъде ме гонят, щото съм некадъ-рен явно. Аз, дами и господа, съм един некадърен празнословец. Уча младите само на празнословие. Аз, явно, съм доста вреден човек в такъв случай, нали така? Е, заслужавам си да ме гонят и уволняват. От ПУ ме уволниха в 1992 г. Прочее, заедно с мен от ПУ изгониха и философията, ама да не придиряме сега чак толкоз. И аз тръгнах подир философията та се настаних в едно училище, в една гимназия, където се прию-ти прогонената от университета филосо-фия. Тя се настани в гимназиите, а аз пък

тръгнах след нея. Тя, за мен специално, философията де, ми е нещо като жена, като любовница, като съпруга даже. Неслу-чайно истинската ми съпруга, милата, толкова ме ревнува заради тая мощна съперница за моето сърце: философията. Та ето, сега искат да ме изгонят и от учи-лището, в което работя. Искат да ме раз-делят от моята любимка – философията. Завинаги искат да го сторят. Понеже след този великолепен скандал около моето уволнение кой ли друг директор ще дръзне да ме вземе на работа като учител по философия? Никой, разбира се, няма да дръзне! Защо ли не направят така тия, които сега кроят уволнението ми, „най-законното” ми уволнение: направо лично Министърът да ме уволни, но едновремен-но от всички гимназии на Царството, пар-дон, на Републиката ни. Да ме лиши от преподавателски права, повече да не бъда допускан в нито едно училище. Щото как може доказано вреден човек като мен да отиде в друго училище и там също да почне да разваля покоя?!

Ще завърша с една невероятна, фантастична, абсурдна, но крайно мила обаче история, която ми беше разказана преди време. Моля, не ме мислете за луд, щом дръзвам да я разкажа. Казвам каквото зная. Ония, които ми разказаха тази исто-рия, се кълнат, че я знаят от най-достоверен източник. Ето тази фантастика, аз, да си призная, не че вярвам, че това е възможно да е станало точно така, но пък имам и подозрението, че има някаква частица истина в тази чудата, не знам как да я нарека вече история. Но ме сърби езика да я разкажа. Ето какво ми се каза.

Става дума за онова време, в ко-ето моя милост предложи училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив да си избере за патрон самия Стив Джобс. И стана тогава една, която не е за разправя-не. Медиите като „хищни птици” нападнаха пребиваващото в такова блажено спокойс-твие наше училище. Всеки ден репортери от националните медии препускаха с каме-ри през двора. Директорката, съвсем нова тогава, даде издаде забрана репортер да бъде допускан в сградата. Такива идиоти като мен, дето се осмелиха да говорят пред репортерите, слизахме долу, на вхо-да, да даваме интервютата си. За няколко дни – у нас нали знаете как е, всяко чудо е за два-три дни най-много! – ПГЕЕ-Пловдив и идеята за Стив Джобс влезе във всички усти. Моя милост стана нещо като медийна звезда, почти като Митю Очите за малко да стана. Както и да е. Директорката обвини мен за тоя „нечуван скандал”, бил съм славолюбив, правел съм си „пиар” за смет-ка на авторитета на училището, нанесъл съм му бил неизчислими щети със своята суетност и т.н. На „оперативка” – на нашата директорка любимите й мероприятия са оперативките от 5 минутки, където тя спу-

ща заповеди за изпълнение и те се приемат за изпълнение без обсъждане, какви са тия демодирали демократични неща като съветите, където всичко се обсъжда до безкрайност?! – бях обруган по недопустим начин от крещящата във фал-цет по мой адрес директорка; аз имам голяма уста и отговорих; стана превъзхо-ден скандал. Слава Богу, че медиите изгу-биха скоро интерес, иначе щеше да стане нещо като революция, нищо чудно и с кръвопролития! Та всичко уж мина и зами-на, патакламата се позабрави. Но ето какво след това ми биде казано от най-достоверен източник.

Директорката по повод на тази ис-тория със Стив Джобс и, предполагам, във връзка с други мои „волности” и „наруше-ния” била написала огромен доклад до г-н Министъра с едно-единствено искане: Ангел Грънчаров да бъде уволнен лично от него като човек, крайно вреден за българс-кото образование! Събрала, дето се казва, „факти”, пратила старателно написания доклад и зачакала.

За продължението на тази чудата, повтарям, и невероятна дори история злите езици говорят следното. Министърът – знаете, предполагам, че по един каприз на съдбата сегашният Министър е мой състудент от университета в Санкт Петер-бург, гдето сме учили по едно и също вре-ме преди години, живели сме в едно и също общежитие и се знаем лично прека-лено добре, но приятели не сме, щото сме твърде различни, нищо че имаме общи приятели и до ден днешен – та злите езици говорят, че Сергей Игнатов извикал нашата директорка и й отвърнал, че той лично Ангел Грънчаров не може да го уволни, щото не той го е назначавал, но че може за миг да уволни самата нея, щом си позво-лява да го занимава с такива глупости!

Наистина голям гаф е сторила нашата неопитна тогава още директорка - ако наистина е писала такъв доклад. Аз лично си мисля, че има голям процент вероятност да го е написала, още повече, че получих това сведение за тази сюблим-на история от пет независими един от друг и напълно достоверни източника, които ми докладваха немедлено за чудатата случка; и понеже ми докладваха все в един и същ момент, имам усещането, че такова нещо може и да се е случило, въпреки че, повта-рям, коренно се разминава с нормите на здравия смисъл, на разсъдъка, на логика-та, на морала и на каквото там още се сетите.

Ще завърша по-ведро като ще си позволя една шегичка. Изразът „една ше-гичка” или „малка шегичка” принадлежи на знаменития пловдивски учител Жак Асса, емблема на ПГЕЕ-Пловдив (или, както го знае народа това училище до ден днешен, на „ТЕТ-Ленин”!) когото имам честта да смея да нарека свой приятел. Г-н Асса е

16 преподавал в това знаменито училище през всичките години на съществуването му, а през тази година се чества 50-годишнината от основаването му. На чест-ването той не присъства щото година пре-ди това беше изритан в пенсия по недопус-тимо груб начин от директорката Анастасо-ва, която започна директорстването си с такъв именно недопустим гаф; та г-н Асса е крайно обиден, човекът си е дал живота за това училище, а така да постъпят с него най-накрая. Знайно е, нормалните ръково-дители изпращат заслужилите „кадри” в пенсия с подобаващите почести, с тържес-твени речи и пр., а тук постъпиха значител-но по-делово: с ритник в задника! Та с този г-н Асса моя милост поддържа връзка и често си разговаряме, той е невероятен събеседник. Хиляди, да не кажа стотици хиляди са неговите възпитаници, ученици-те, на които е преподавал – и които го помнят вечно усмихнат, благ, излъчващ мъдрост, доброта, одухотвореност. Той е инженер, но е завършил и… ВИТИЗ, така се казваше някога театралния институт, не помня какво точно е учил, нещо като киноз-нание е учил, един вид е твърде богата личност и сърдечна, прекрасна индивиду-алност е той. Но аз съвсем се отклоних, явно са съвсем прави тия, дето ме обвиня-ват в празнословие. Та да се поправя, ето моята малка шегичка:

Та шегичката ми е, че като пиша на моменти разни там поверителни „сведе-ния” за това какво са ми докладвали разни хора не трябва да се изпуща „изпредвид”, както се казва по-литературно, че моя милост е съветски възпитаник, учил съм в СССР, т.е. злите езици съвсем резонно допускат, че съвсем не може да е чиста работата на тоя Грънчаров, че нищо чудно да е свързан с КГБ, че нищо чудно да е руски шпионин и разведчик, пък тук у нас само за заблуда на противника да се прес-трува на „свободомислещ”, на „философ”, на „демократ”, на „свободолюбец” и пр.; не може, другари, да е чиста работата на такъв като Грънчаров, дето е учил в Мекка-та на съветския комунизъм, нали така?!

Тъй че е съвсем резонно да се допусне, че той играе някаква двойна игра, прави се на много смел и пр., но то е само щото нищо чудно да е още агент не на някакво си там нещастно ДС, а да е явно агент на самото КГБ, под чието ведомство са всички български ченгета от ДС. Та работата явно е твърде сложна, другари, да не си мислим, че е проста; абе хич не е чиста работата на тоя злодей Грънчаров, та да внимаваме, да се пазим от него, да имаме едно наум, че иначе може да стане страшно…

ОБРЪЩЕНИЕ В ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ НА ГРАЖДАНИНА ТРАШОВ ДО Г-Н МИНИС-ТЪРА ИГНАТОВ

Г-н Министър Игнатов, ако до-пуснете този влюбен в работата си, истин-ски учител-философ и светла просвети-телска личност, честно, почтено, с високо гражданско чувство за отговорност към българското образование описващ и разказващ ни искрено и правдиво в късни-те доби на нощта – навярно се сещате защо! – истинската и истинна история на отношенията си с директорското ГЕРБ-недоразумение на ПГЕЕ-Пловдив и нейна-та подла, подмазваческа учителска и уче-ническа клика, банда или орда изключи-телно вероятно, че организирана нарочно, умишлено, но престъпно от самозабравили се членове на ГЕРБ в град Пловдив, за да смажат, неутрализират и за да унищожат личността АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, която им е трън в очите, защото им (и ни) казва спокойно, достойно, демократично, истинно и свободно в своите блогове истината, според както законно я разбира той, заради които негови и много разумни, светли и добри, по мнението ми за Бълга-рия, негови разбирания и негова истина – никой в тази страна няма никакво право, нито да го тормози, нито да го преследва, нито да насъсква ученици, нито и родители срещу него в училището, нито да го гони и да го уволнява от работа, та, ако г-н Ми-

нистър Игнатов Вие не се намесите, из-вестен по вътрешно партийните канали на ГЕРБ или по каналите на МВР за това ми деклариране, защото съм готов да пожерт-вам живота си за да бъде прекратено това възмутително бандитско нападение върху свободата, демокрацията и истината, забележете, че недопустимо в което и да е българско, а то е и европейско, г-н Игнатов, не намирате ли, училище, ако не се намесите бързо, решително и незабавно за да бъде прекратен този позорящ и Министерството Ви и родната ни Република България пред света и пред Европа очевиден политически вандали-зъм и бандитизъм в повереното Ви Ми-нистерство, то аз си запазвам правото да се боря и с останалите, позволени ми от правото и морала на страната начини срещу безмозъчните и олигофренни, сре-щу недопустимите действия срещу лич-ността-учител АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, на г-жа СТОЯНКА АНАСТАСОВА, на поверения й,

съвсем и далеч не с такива "задачи" директорски пост. 27.10.2012 г. ВЛАДИМИР МАРИНОВ ПЕТ-КОВ-ТРАШОВ

ПРОЧЕТЕНО В МРЕЖАТА – И ВПЕЧАТ-ЛИЛО МЕ ПО НЯКАКЪВ НАЧИН

октомври 27, 2012

Гледах сега по БНТ за полското икономическо чудо; поляците ни посъвет-ваха да инвестираме в образование, не в асфалт – дали чорбаджиите гледат БНТ? (Ивайло Зартов)

И излиза, че Костов и ДСБ не за-тъват в небитието, както на мнозина се иска, заради верността на заклетите косто-висти, макар и това да го има, нито заради подмолни хватки на Костов, макар и това да го има, нито заради някаква негови користни сметки, макар и това да го има, нито заради тайната поддръжка от съмни-телни кръгове (е, това вече едва ли може да го има), а заради друга една, съвсем изненадваща причина.

Костов се занимава с една непри-вична, неочаквана и неприсъща за един български политик дейност: занимава се с политика.

И няма нито един, ама наистина нито един политик в България, който да прави същото. (Tatyana Koleva, Фенове на сините)

Партия, чието управление допус-ка реабилитация на Живковизма, не може да е дясна партия. (Ivan Kostov)

„Не трябва да се безпокоите от това, че децата не винаги ви слушат, обез-покоителното е, че винаги ви наблюдават.” (Робърт Фулам, цит. от Lazarina Kozarova)

На проведения референдум с дълго обсъждания въпрос “Подкрепяте ли гравитацията чрез изграждане на сгради отдолу нагоре”, само 25 % гласуваха с “Да”.

17 Извадката е от 100 процента преброени бюлетини. (Цит. от Ralitza Kovacheva)

Подкрепям Референдум за кос-модрум в Полски Тръмбеш и за психо-диспансер с доктори-футболисти и пилоти на правителствени самолети в Банкя, заграден с мрежа и бодлива тел. Да си риткат заедно по полянките и ядат фи-лиите с мас. (Лила Кара)

Мафиоти от всички страни, съе-динявайте се! Отнася се за Берлускони, Бойко, Путин… (Белчо Дончев)

Иван Костов е най-непреходното нещо на прехода. Освен самия преход, де

)) (Ralitza Kovacheva) През 50-те години в Гърция се

създава 30 членна комисия с цел да бъде пресушено едно езеро. Тази комисия съ-ществува и до днес, през 2012 г., въпреки че езерото е пресушено преди 50 г… (Stoyan Mihalev)

С добра дума и пистолет в ръка човек може да постигне далеч повече, отколкото само с добра дума. Мисъл на американския Бойко Борисов, именно Ал Капоне!!! (Взето от Тодор Георгиев)

На 6 Декември ще отбележим 25 годишнината от знаковата реч на 40-тия US-президент Роналд Рейгън пред Бран-денбургската порта, който по изключително силен начин допринася за възобновяване-то на трансатлантическите ни отношения и за обединението на разделена Германия и на демократична Европа.

Да си припомним знаменития при-зив на Рейгън към Горбачов, който целия демократичен свят с признателност запом-ни:

“Mr. Gorbachev, open this gate. Mr. Gorbachev, tear down this wall!”.

”Г-н Горбачов, отворете тази пор-та. Г-н Горбачов, съборете тази стена!”. (Цит. по Stoyan Dermendjiev)

Помолих Бог за сила, а Той ми даде трудности – за да ме направи по-силен… (Цит. от Калоян Станков)

ОЧАКВА СЕ ТАЯ ГОДИНА БОГАТА РЕ-КОЛТА НА ТИКВИ И КРАТУНИ...

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА СВ. ВЕЛИКОМЪ-ЧЕНИК ДИМИТЪР!

Днес е Димитровден.

Православната църква почита паметта на Св. Великомъченик Димитър, родил се в III век в Солун и загинал мъче-нически за Христовата вяра.

С Димитровден започва и зимата. Добре дошла, зимо, ама нещо изобщо не се видиш (пфу, да не чуе дяволът тия мои скверни думи!)

Честит празник на всички Димит-ровци и Димитринки!!!

НОВИ ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ПОЛИТИ-ЧЕСКИ МОТИВИРАНИЯ ИНЦИДЕНТ В УЧЕБЕН ЧАС ПО ЕТИКА

октомври 26, 2012

За ония, които са се заинтересу-вали съм длъжен да продължа представя-нето на толкова интересния нравствен и психологически казус, зародил се в Х б клас, един клас, в който моя милост препо-дава предмета „Етика и философия на правото”. Историята набира сила, ескали-ра, приема причудливо развитие.

За тия, които изобщо не знаят за какво става дума, съм длъжен вкратце да

кажа: група ученици от този клас прове-доха в началото на учебен час една добре замислена политическа демонстрация и провокация, насочена срещу… Иван Кос-тов („който разруши България”) и покрай това си позволиха да подложат мен, техния преподавател, на доста фриволни, агре-сивни и груби личностни нападки, понеже, както излиза според тях, аз съм набеден, че съм бил „привърженик” на същия този Костов. Интересното е, че в този клас не са обсъждани до този момент никакви поли-тически теми, тъй като тази проблематика е към учебния материал, предвиден за втория учебен срок, т.е. моя милост няма как да ги е предизвикала на спор по такива проблеми. Та значи твърде интересно е да се разбере каква е и мотивацията на тия ученици за една такава незаконна акция, проведена в учебен час, крайно любопитно е да се разбере как изобщо се настанила идеята за такова нещо в главите им, а също евентуално и кой ги е подбудил да дръзнат да предприемат такава една край-но неочаквана, абсурдна, странна, безс-мислена иначе, но крайно яростна акция и провокация в мой час, директно насочена срещу мен, техния преподавател.

Допълнително обстоятелство, ко-ето може би е повлияло, е това, че аз имам доста популярен блог, в който като личност и ангажиран гражданин пиша активно по всякакви, включително и по политически теми. От друга страна в момента положе-нието ми в това училище е особено, дирек-торката преди време ми наложи дисципли-нарно наказание „предупреждение за уволнение”, и то не за друго, а за отсъст-вие от един учителски съвет, учителски съвет, проведен при това по време, в което съм бил в платен отпуск. Аз, разбира се, реагирах, оспорих решението на работода-телката си, наложи се да пиша жалби до Министъра и други институции, дадох пълна гласност на случая чрез блога си понеже смятам, че съм подложен от нейна страна също така на политически мотиви-рана репресия и на старателно провежда-на кампания за моето уволнение. Този е в общи линии контекстът, в който се развива цялата случка. По повод на това поведение на групичката ученици от Х б клас (те са 3-4-ма най-активни, заедно с новоприсъеди-нилите се) аз написах Доклад по инцидента до директорката на училището и до начал-ника на инспектората по образованието в Пловдив.

Класната ръководителка е извес-тена по случая, днес, прочее, в час на класа, ще се проведе по нейна инициатива обсъждане на инцидента, на който съм поканен да присъствам. Понеже обаче в същото време аз имам учебен час с друг клас има два варианта за да се осъществи присъствието и участието ми в дискусията, именно или по нареждане и разрешение на ръководството, някой друг учител да ме

18 замести в часа и класа, където трябва да бъда по същото време, или пък, както на мен ми хрумна да предложа, да поканим на обсъждането в Х б клас да присъства и класа, в който аз по това време имам час, т.е. обсъждането да се проведе на една по-широка обществена основа (това, разбира се, може да стане с разрешение на ръко-водството). Това е в основни линии същи-ната на случката, а сега да кажа какво е продължението на самия инцидент – поне-же вчера имах също така час в същия клас и същата групичка ученици продължи още по-настървено акцията си.

Вкратце да се опитам да предста-вя продължението на инцидента. Тия съ-щите ученици били прочели в блога моя доклад и, крайно възмутени, че съм бил дръзнал да пиша “лоши неща срещу тех-ния клас”, отвориха дискусия за да ми потърсят сметка как съм се бил осмелил да сторя това, именно, да пиша до директора и до шефа на инспектората. Днес се беше появил нов активист на тази групичка, който отсъстваше миналия път, който обаче наля доста масло в огъня като каза, че баща му бил му казал да ме попита нещо такова: как съм се бил осмелявал да мисля различно по въпроса, че “Иван Кос-тов разруши България!”? Казах му, че тази тема е неуместна в този точно час, тъй като такива проблеми можем да обсъжда-ме едва през втория срок; той твърде агре-сивно настояваше да отговоря, понеже силно бил възмутен и лично уязвен, поне-же съм бил написал в доклада си “лоши неща за нашия клас”. Когато моя милост показа категорично нежелание да обсъжда политическата тема (заявих, че тази тема в момента не ми е интересна), ученикът се разпали и в един по-късен момент заяви нещо такова: “Абе аз знам кога ще кажете истината: когато някой Ви сложи пистолет на слепоочието!”. Става дума за ученика, който не присъства в часа миналия път, именно когато започна инцидента, ала е бил насърчен от своя родител (по неговите собствени думи) да участва твърде активно в него, понеже, както излиза, родителят явно има своя особена политическа пози-ция, която смята за меродавна – и значи си мисли, че трябва да бъде задължително възприета от всички “здравомислещи”, но най-вече от преподавателя, т.е. от моя милост.

Друг ученик (аз се старая да посо-ча все пак най-главното, за всичко не мога да си спомня, а пък и описвам своето въз-приятие, нямам претенция, че цитирам точните думи) заяви горе-долу следното “Абе, господине, разбрах, че Вие вече сте сгазил в лука дето се казва, директорката Ви е наказала с предупреждение за увол-нение, та да Ви запитам: ако за това, което сега се случва с нашия клас, Ви уволнят, какво ще правите когато това се случи?”. Аз отвърнах нещо в смисъл, че това едва

ли ще се случи, щото се старая да си вър-ша работата на ниво, но все пак да не се безпокои чак толкова за мен ако случайно ме уволнят, щото аз съм достатъчно зрял и отговорен човек, че да съм способен да се грижа за себе си – и за семейството си. И другите ученици-активисти от групичката се обадиха, казаха си дежурните фрази, въп-реки че тоя път сякаш се стараеха да бъ-дат все пак по-умерени в изказванията си, ако изключим оня ученик, който се разго-рещи дотам, че едва ли не ме заплаши с пистолет. Да, още един интересен щрих: понеже някакъв коментиращ във Фейсбук бил нарекъл учениците “мутри” (някакъв май другояче ги нарече, да не уточнявам как, но за мутри аз специално не съм го срещал!), един ученик се опита мен да държи отговорен за тази дефиниция, а пък други го подкрепиха, твърдейки нещо тако-ва – че те всъщност наистина били мутри и прочие. Въпреки нападките по мой адрес, които и този път се сипеха обилно, а те се сипеха въпреки призивите ми да започнем все пак часа, да започнем да си гледаме работата, в един момент все пак успях да установя известен контрол над ситуацията, започнахме учебен процес, започна об-съждане, често прекъсвано обаче от изб-лици на ученици от онази групичка, които очевидно още не можеха да се успокоят.

Доколкото разбирам, мотивацията им за цялата тази политическа акция е, евентуално, да помогнат на директорката в нейната задача по-скоро и то “съвсем законно” да ме уволни – един такъв инци-дент е крайно благоприятен за изпълнени-ето на такава една цел, което и показва опитността на вдъхновителя! Има нещо друго, тия ученици е възможно по този начин да се опитват да ми отмъщават за двойките, които им писах съвсем наскоро по първия, по уводния раздел; и такава една причина не трябва да се изключва. Възможно е да смятат, че “Щом този дас-кал е пред уволнение, щом е, така да се каже, пътник, какво тогава ни пречи в него-вите часове да си правим каквото ни ским-не, т.е. да си организираме шоу и да се позабавляваме за негова сметка докато още е в училището?” и пр. Този изблик на политически мотивирана агресия и нена-вист към преподавателя по етика и фило-софия на правото от тази групичка ученици обаче по мое мнение не може да се обясни задоволително по начина, по който се опитва да ме убеди главният участник, който инициира акцията, а именно, че “съвсем случайно в междучасието с прия-тели си говорехме за Иван Костов и ей-така, без да влагаме някакъв умисъл, ре-шихме да повтаряме името му и да скан-дираме лозунга, че той “унищожи Бълга-рия” и пр.”; такава една версия съвсем не ме задоволява понеже е крайно неубеди-телна; не вярвам да е реалистично учени-ци от Х клас в междучасията толкова ре-

довно да си разговарят за… Иван Кос-тов! Както и да е, днес, на обсъждането, ще разберем, надявам се, по-пълно коя имен-но е причината за случващото се.

Разбира се, най-любопитна е ре-акцията да директорката по инцидента, която всички очакваме с интерес; е, реак-цията на директорката до този момент е, че тя… няма реакция – ако изключим това, че “съвсем случайно” вчера се сети да даде строга заповед всички учители писмено да й докладват по въпроса “кои учебници и учебни помагала учителят използва в класовете си”. Коментарите на колегите са, че г-жа директорката с този свой ход се опитва да ме атакува и, дето се казва, “загащи” по една съвсем друга линия, именно, по линията, че много ученици ползват, по свой избор, учебни помагала, написани от моя милост, т.е. ползват, по нейното становище, “съвсем незаконни помагала”. Аз съм дал пълното право на учениците ми да избират по моите предме-ти каквито си искат учебни помагала, спо-ред предпочитанията си, понеже изобилие-то на пазара на философските учебници по-специално е огромно. Моята теза е, че когато учениците се подготвят по различни учебници и учебни помагала, то това е добра предпоставка за по-разгорещени дискусии при обсъжданията – понеже всеки учебник провежда по-различна гледна точка в интерпретацията на проблемите. Тъй че не съм задал един-единствен стан-дартизиран учебник, и то непременно “официално одобрения от Министерство-то”, понеже смятам, че обучаваните и обучаващите, в случая учениците и учите-лите, които непосредствено се занимават с обучението, имат пълното право да изби-рат най-доброто измежду многото вариан-ти. А пък това, че голяма част от учениците са избрали да се подготвят именно по моите, по подготвените от мен за тази цел учебни помагала, това нещо е твърде близко до акъла: та нали аз съм техният преподавател! Ако г-жа директорката се опита да ме обвини, както съм убеден в това, в “остър конфликт на интереси” – това е нейният голям “коз” в нашите споро-ве, който, доколкото я познавам, няма да се поколебае съвсем скоро да използва! – тук, за нейно сведение съм длъжен да донеса, че моя милост наполовина подаря-ва учебниците на учениците си, давам им ги за символична цена с 50% отстъпка, като капак на това съм сложил всичките тия помага за безплатно ползване в интер-нет, тъй че едва ли някой мой ученик е можел да се почувства “изнудван” да си набави учебника ми; при това много от учениците ми са съвсем без учебници, както е и по другите предмети; тъй че теза-та за “конфликт на интереси”, по която очаквам да бъда атакуван в близките дни, е твърде рехава. Както и да е.

19 Но аз малко се отклоних. Пробле-

мът е, че ако г-жа директорката не реагира никак на вчерашния ми доклад до нея (този, който е посветен на политически мотивирания инцидент в учебен час и евентуално противозаконно подстрекаване на учениците да нападат преподавателя си по политически мотиви от други заинтере-совани лица), то това ще означава, че тя в такъв случай, де факто и на дело, изцяло застава зад акцията, един вид ще се полу-чи, че тя самата един вид ги насърчава така да се държат в час, което е крайно недопустимо. Тъй че в днешния ден предс-тои разрешаването на толкова любопитна-та загадка каква реакция ще избере уважа-ваната г-жа директорка, пък и нейната началничка от инспектората, щото и оттам до този момент няма никаква реакция; не вярвам и самият инспекторат да застане с целия си властнически авторитет зад акци-ята на тази групичка ученици, щото тогава работата, както се казва, ще стане съвсем дебела.

Толкоз по случая. Трябва да се приготвям за работа. Приятен ден на всич-ки! Простете, че ви занимавам с тия неща, но съм убеден, че те са важни – важни са за ония, които искат и държат да знаят точната истина за това какво се случва в нашите училища. Проблемът, явно, прите-жава гореща обществена значимост, ето, поради това и му придавам тази публич-ност. (Забележка: Понеже наистина бързам, нямам време даже да прочета текста, то моля за снизхождение ако някъде съм допуснал от бързане правописни, стилови и дори съдържателни грешки или неясно-ти.)

ДИЙЙЙЙ, НАРОДЕ!

25 октомври 2012, четвъртък

НЯМАЛО Е И НЕ Е МОГЛО ДА ИМА КАК-ВИТО И ДА БИЛО ДОГОВОРКИ МЕЖДУ КОСТОВ И ДОБРЕВ ЗА СДАВАНЕ НА ВЛАСТТА СРЕЩУ ИМУНИТЕТ ЗА КОМУ-НИСТИТЕ

октомври 25, 2012

Медийните ченгета и мерзавци се разшаваха напоследък в активирането на никога несвършилата пропагандна война срещу Иван Костов; сега лансират някакви “сензационни разкрития” за някакви “тайни сделки” на Костов с Н.Добрев, с които комунистите през 1997 г. били сдали властта срещу “обещание” от страна на Костов да не ги пипа, да не им търси отго-ворност за това, което сториха на благо-душната нация, опосквайки всинца ни до шушка в ония паметни за комунистическите разбойници дни.

Тия неща се обсъждат активно и в

интернет, та белким повечко наивници попаднат в капана, заложен от ченгетата. Гледам, че дори и “великият ум” Добри Божилов, който напоследък се представя като адепт на “неокостовизма” и агитира неуморно, от сутрин до вечер за Костов, се е хванал на ченгесарската въдица. В тази връзка ми се наложи да реагирам, за да му кажа как стоят нещата; ето какво му напи-сах там, под неговото пространно раз-съждение за това, че вероятно, видите ли, Костов съвсем оправдано уж бил дал иму-нитет на комунистите срещу властта; напи-сах там следния коментар:

Никаква сделка за “сдаване на властта срещу имунитет за БСП” не е сключвал Костов, Добри. Не се подвеждай по тезата на ченгетата, те неслучайно я пущат в този момент. Просто Костов като демократ е далеч от идеята за каквито и да било “народни съдилища” над предишните управляващи.

А причината демократите да са против каквито и да било призиви за “на-родни съдилища” над предишните управ-ляващи е пределно ясна: щом тия предиш-ни управници са управлявали по народната воля, т.е. благодарение на спечелени избори, то те не могат да носят никаква съдебна отговорност за решенията, които са вземали и за действията, които са пред-приемали, а такава отговорност носи наро-дът, който им е дал тази власт, който, санким, ги е упълномощил да решават от негово име. Чаткаш ли сега в какво е съ-щината на проблема?

Нямало е и не е могло да има каквито и да било договорки между Костов и Добрев по този въпрос, а пък който ни натрапва тезата, че е имало, такъв с това

просто показва, че мисли в парадигмата на комунизма, т.е. че е обременен от поро-ците на антидемократизма и на ченгесар-щината. Схващаш ли сега защо ченгета като Кеворкян-Димитър са така активни в натрапването на тази теза? Ами просто е: щото, първо, са получили съответната заповед, и второ, щото са комунисти… ето, и “демократът” Дачков е получил такава заповед, пък е взел, предполагам, и хубави парици – щом така старателно изпълнява заповедта…

Цял живот съм работил за изпълнение-то на една вдъхновявала ме задача: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека

25 октомври 2012, четвъртък

По публикацията За книгите – и за моята среща с един живеещ в пеще-рата си нов Свети Иван Рилски се про-веде кратък разговор, който обаче според мен съдържа любопитни мисли и преценки. Поради което и го публикувам отделно – та да не остане съвсем незабелязан:

Сава Кукалов каза: Моята скромна биб-лиотека с над 3000 книги в нея. Не заема място, не се секат дървета за хартия и като реша да изхвърля нещо, просто го изтри-вам – и не стимулирам циганите да ровят по кофите.

Мисълта ти обаче е друга. Пове-чето спряха да четат за съжаление... Ангел Грънчаров каза: ОК, добре, съгла-сен съм, с тия нови книги ще спасим дър-ветата в гората, ще имаме място в къщите си, но има и нещо друго: а как ще се из-държат авторите, от какво те ще живеят?! Нима всички пишещи ще трябва да станат мерзавци като Любомир Левчев – да целу-ват краката на властващите, та да оцелеят, та да просъществуват?! Nikolai Sultanov каза: Това е световна тенденция, интернетът предоставя бърза, сдъвкана информация. И защо им е на младите да четат книги?! А че не си обога-тяват речника... голяма работа! Dessy Ivanova каза: Аз пък искам книга на хартиен носител: да ми замирише на мас-

20 тило; нищо че няма място у дома – за книга винаги ще се намери. Относно реализаци-ята на издадените книги позволявам си да споделя някои идеи. Библиотеките, аз мислех за това на прима виста, поне ще останат да се четат от бъдещите поколе-ния; аз лично съм редовен читател на библиотеката (онази на пл. Славейков – много ме зарежда!) и впечатлението ми е, че хората четат. Добре де, някои хора четат.

Мисля си, че там където има бъл-гарски общности по света – Америка, Авст-ралия... – все едно вероятно има някакви групи или някой, който би могъл да подаде ръка за да се реализират продажби; на хората може да им стане интересно, знам ли, това ми хрумва като идея?

Или продажби онлайн – не качени целите книги, а за продаване. Или някакви презентации, нещо като едновремешните кафе-театър (това страшно ми липсва!), с четене, обсъждане... и още нещо; книжни борси – не книжарници, а борси, опитват с малко пък после пак. Анонимен каза: Не забравяйте, че Вие пишете философски книги, които ако и не всички да са строго академични, то все пак не са предназначени за широката аудито-рия, която предпочита „Хари Потър” и „Властелина на пръстените” (които впро-чем може и да имат своите достойнства, не съм ги чел). Ето защо не може да очаквате Вашите книги да станат бестселъри в пъл-ния смисъл на думата.

Друг проблем е, че са на българс-ки, което ограничава потенциалната ауди-тория до 10-ина милиона. Положението щеше да е различно, ако бяха на някой от големите езици. Вярно е, че там и конку-ренцията е по-голяма, но пък и тиражите като цяло са по-високи и оттам и продаж-бите. Но основните приходи на повечето автори днес в старите демокрации даже не идват от продажбите, а от литературни четения и под. При нехудожествени, фило-софски книги обаче едва ли ще се намерят много желаещи за литературно четене – и т.н.

И още. Въпрос към англо-американския философ МАЛКОЛМ МЕК-ДАУЕЛ: Съвременната философия играе ли роля в ежедневието? Какво означава за Вас да сте философ? МЕКДАУЕЛ: Ако трябва да съм честен: моята философия не влияе върху ежедне-вието. Става дума за „академична” фило-софия. Тя остава в аудиторията, книгите ми са писани за мислители на пълен рабо-тен ден. Факт е, че философията в англо-саксонския свят извън кръга от специалис-ти не се чете много. Широката публика не е заинтересована от философия, тя не се интересува, защото за нея тя няма никакво значение. Нерадостно и потискащо е, но

мисля, че нашата философия не засяга ежедневния живот, тя е „академична” в лошия смисъл.

В англосаксонския свят филосо-фите получават такова образование, при което е важно само признанието на техни-те колеги. Бих искал да пиша бестселъри, но за целта трябва да намеря друг начин на писане. В Италия мнозина философи са много видими: защото пишат във вестни-ците и се четат от широката публика – което не се случва в англосаксонския свят. В Италия философите са водачи на об-щественото мнение, в англосаксонският свят те са прекалено затворени в специа-лизъм и академизъм. Ангел Грънчаров каза: И у нас тенденци-ята – що се касае до влиянието на фило-софията върху съзнанията и живота на съвременниците – е от англосаксонски тип; аз виждам своята задача в това да направя философията близка до хората, до т.н. "обикновен човек", т.е. да спомогна и ние да се доближим поне малко до италианс-кия, до френския модел. Цял живот съм работил за изпълнението на една задача, вдъхновявала ме през цялото време: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека. Всички мои книги са писани така, че да могат да се четат от абсолютно всеки човек; никакъв предвзет и суетен "академизъм" в тях няма.

Прочее, така е писал и Платон, основателят на Академията, който, оказва се, сам не е... "академичен". Пиша предел-но ясно, разбираемо, човечно. Това, че моето писане и моите книги не е оценено не е трагедия. Ще им дойде времето. Като гледам какви неща се ценят в наше време твърдо предпочитам изобщо да не бъда ценен – и почитан! :-)

Нима ние, българите, някога сме почели жив някой от най-големите си писа-тели и, опази Боже, философи?! Какво стана с Алеко? Ами с Ботев? Как постъ-пихме с Яворова?

Не се сравнявам изобщо с тия ти-тани, но просто акцентирам върху една ясно забелязваща се тенденция. Някой да оцени приживе Захари Стоянов? Кой, кой оценихме приживе?

Левчев примерно – и други таки-ва, все от тоя сорт. Срам! Безсрамие! Безкрайна подлост – и страшна мизерия показваме в сферата на духовните неща. Човек не знае какво да каже вече... каквото и да каже все ще бъде слабо...

ЩЕ УЧАСТВАМ В СЪБОТНОТО МЛА-ДЕЖКО ПРЕДАВАНЕ НА РАДИО БЛАГО-ЕВГРАД НА ТЕМА “ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ УЧЕНИЦИ И УЧИТЕЛИ”

октомври 25, 2012

Преди малко ми се обадиха по телефона от Радио Благоевград и ме пока-ниха да участвам в съботното младежко предаване “Тийн зона” на радиото; темите на предаването, доколкото разбрах, са твърде разнообразни, но аз специално ще участвам в разговор по проблема за отно-шенията между учители и ученици. Разби-ра се, темата ми е твърде близка и приех да участвам в един такъв разговор.

Предаването е в събота от 10.00 до 12.00 часа. Може да се слуша и на сайта на радио БЛАГОЕВГРАД – не само в България, но и по целия свят. Интересна е концепцията на предаването, то, както е обявено на сайта на радиото, е “предаване за децата, младежите, техните родители и родителите на техните родители”. Другояче казано, е предаване за три поколения и за техните отношения; чудесно сформулира-на концепция според мен е тази; има нужда от такива предавания, да, твърде голяма нужда имаме от такива предавания, от разговорите на такива теми.

Та значи, очаквайте съботното предаване, в което моя милост ще пофи-лософства по темата за отношенията учители-ученици, за това какви следва да бъдат тия отношения в нашата съвремен-ност, какво следва да се промени в типа отношения между учители и ученици ако искаме да имаме едно съвременно по дух и демократично, личностно ориентирано и пропито от човечност образование и въз-питание. Имам какво да кажа по тия въпро-си, тъй че с удоволствие ще взема думата.

Пък вече в самото предаване, на-ли знаете, работата е такава: “каквото сабя покаже”, щото живият разговор, разговорът на живо, въпреки огромните си предимст-ва, си има и своите рискове. Предпочетох обаче разговора на живо пред записания предварително разговор. Та да видим какво ще се получи, ще опитаме; за мен проблемът е, че ще участвам от разстоя-ние, по телефона, без да виждам събесед-ника си; това създава известен диском-форт у мен, но и друг път съм участвал в подобни предавания, та ще гледам да се настроя към неудобството.

Това исках да кажа тук, да обявя за предаването, да ви призова да го слу-шате ако имате тази възможност, понеже и

21 самото предаване, и темата, струва ми се, си заслужават известно внимание. Тъй че – дочуване в събота! И ви желая с най-хубави преживявания да изпълните миго-вете си в дните до събота!

ОБЯВА ЗА ДИСКУСИЯ, ПОСВЕТЕНА НА ДЕНЯ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

ОТКРИТОСТТА, ПОВТАРЯМ, ВИНАГИ Е БЛАГОТВОРНА, ТАЙНАТА ОБАЧЕ Е ЗЛОВРЕДНА – ТАЗИ Е МОЯТА ТЕЗА

октомври 25, 2012

2 часа през нощта е. Не мога да

заспя, ставам, пускам отново компютъра, който изгасих преди два-три часа. „Спал” съм в просъница няколко часа, преди мал-ко се убедих, че повече няма да заспя, ето ме отново тук, пред моята „изповедалня”, пред компютъра, в блога ми. Между друго-то, още по време на инцидента, който се случи днес, сърцето ми излезе от ритъм, започна бясно да препуска и още не се е успокоило, въпреки че взех допълнителни хапчета; нищо чудно да се наложи да ида в спешното, както ми е разпоредил да правя в такива случаи кардиологът.

Та значи инцидентът от днес, за който вече писах в блога, е причината да се чувствам така отвратително. Това, което описах в доклада си до директорката (и до шефката на РИО-Пловдив), именно за политическата провокация и демонстрация от група ученици, не е, разбира се, всичко; всичко не може наведнъж да се каже. Сло-жен, богат, тежък, многолик е училищния живот в съвременните училища. Има някои неща, които там, в доклада, премълчах, има детайли, които, като пишех доклада си, оцених като „несъществени”, но сега, в

нощните си размисли, оценявам като не съвсем безобидни. Общо взето бях подло-жен на агресия от страна на група ученици, които се опитаха да ме подиграят, които ме нападаха кой както свари и за каквото се сети; признавам, на моменти аз, учителят, се чувствах сякаш съм нападнат от глутни-ца озъбени кучета, които се опитват да ме ръфнат кое както и където свари; напри-мер, един ученик, гадничко ухилен, ме запита: „Г-не, а колко пари струват обущата Ви?”; не знам, не мога да предположа с какво моите обувки така са го развълнува-ли, на какво се дължи тоя интерес към тях; прочее, моите обувки са нови, от няколко дни, и той, пак гадничко ухилен, продължи: „Сигурно струват поне 200 лева, а?”. Друг пък ученик, който също се почувства длъ-жен да ме ръфне, ме нарече „лъжец”, абе много съм обичал да лъжа; трети, не помня вече какво ми каза, как ме ръфна. Явно тия ученици си позволиха подобна агресия към учителя си съвсем неслучайно, именно в тоя момент, интересно е да се разбере каква е мотивацията им, кое така ги е на-сърчило, щото аз все пак им преподавам вече втора година, класът е „проблемен”, но чак до такива ексцесии не е стигало.

Разбира се, повлияла на тия уче-ници е ситуацията, създала се в резултат на моето дисциплинарно наказание от страна на директорката и най-вече повлия-ло им е това, че аз дадох пълна гласност на случая, а блогът ми се чете от много хора, в това число и от много мои ученици. И случката, разбира се, влияе по различен начин на различните хора, на различните ученици. Ето, някои, изглежда, са се почув-ствали насърчени да ме нападнат: как да пропуснат толкова сгодния случай да рит-нат или ухапят оня, който е паднал, който е в тежко положение, още повече, че става дума за съблазнителна жертва, именно учител? Интересна психологическа и нрав-ствена ситуация обаче възникна около цялата тази история, спор в това няма, ето, може да се каже, че се ровя във всичките тия неща и от чист изследователски инте-рес, щото, не може да се отрече, много си падам по такива заплетени случаи. Та ето, до такава степен съм се увлякъл, че не мога да заспя и ето, нощем сядам да пиша, да нищя случката, да я анализирам. Край-но любопитно е всичко, е, също така за мен е и тежко, защото съм в двойнствена пози-ция, и като изследовател, и същевременно като „обект на експеримента”, като „експе-риментируем”. Но това още повече ме амбицира да се занимавам, да се ровя, да анализирам.

Прочее, има още симптоми, които съм длъжен да упомена, та да се очертае цялостната нравствена и психологическа ситуация в училището по повод на моите преживелици и главоболия. Ще каже някой: сам си си виновен, защо не мълча, защо даде такава гласност на случая?! Ето, явно

ти сам провокира тоя интерес, сам предизвика тия свои ученици да те напа-дат, да си беше мълчал, да си беше траял, сега нямаше да ти се случат такива чудати истории! Наистина, защо не си мълчах, какъв беше смисъла да дам такава широка гласност на всичко, което се случва около мен?

Първо, има смисъл, и неслучайно направих това, което направих, именно неслучайно дадох такава гласност. Не е за това, за което някои ще се сетят най-напред: тоя иска да се прави на интересен, “прави си пи-ар”, иска да предизвиква интерес около личността си, иска да влезе в устата на хората, иска да го обсъждат, един вид човекът не е нещо наред, щото търси истерично „славата”; не, не е така. Не е приятна една такава „слава”, за какво ми е такава именно „слава”?! Има нещо съвсем различно, има нещо коренно раз-лично. Става дума за това, че ми се ще да спомогна училището, в което работя, да стане една истинска демократична общ-ност; публичността в това отношение съв-сем не е зловредна, напротив, благотворна е. Първо, защото е любопитно за общест-вото да знае какво точно става в нашите училища, каква е ситуацията в тях. Второ, ако си бях замълчал, ако бях държал всич-ко в тайна, представяте ли си какви слухо-ве щяха да плъзнат по повод на моите главоболия с администрацията на учили-щето, щото, знайно е, когато няма глас-ност, идва ред на мълвата, на слуховете; е, аз, за да не бъда безмълвна жертва на слухове (сиреч, на лъжи и митове), дръзнах да дам пълна откритост, с оглед именно да помогна истината да си пробие път. Това, че давам гласност, е покана за открит и честен диалог; вярно, едната страна сега-засега, именно директорката на училище-то, упорито мълчи, изпаднала е, както и подобава, в едно упорито административно високомерие: как така ще удостоим този там, някакъв си Ангел Грънчаров с внима-ние, много иска той, не, нека да си пише, ний, другари и другарки, няма да падаме до неговото ниво, ний сме значително по-високо от него, затуй и мълчим! Аз пиша жалби, протестирам, роптая в блога си, администрацията мълчи стоически, какво излиза от цялата работа? Не се получава диалог, а, както е известно, в диалога, в споровете, в откритото и честно обсъждане на проблемите се раждат и решенията, ражда се истината, която може да помогне да се намери изход от създалата се, така или иначе, тежка ситуация. Ситуация, в която като в камера обскура се пречупват по специфичен начин най-острите пробле-ми, пред които е изправено българското образование и училище. Така аз виждам нещата: потребен е диалог, открито, заин-тересовано обсъждане на проблемите, дискусии, в които всичко честно се поставя на масата, в които няма „забранени теми”.

22 Разбира се, и учениците, не само учители-те, трябва да бъдат въвлечени в тия диску-сии около проблемите на общоучилищния живот; ето, в крайна сметка, оказва се, някои ученици, така или иначе, вече са въвлечени, реагират, вярно, по специфи-чен начин, примерно, като се нахвърлиха върху мен, нахвърлиха се върху учителя си. Но това, както и да го погледнем, гово-ри нещо за някакъв манталитет, който има и българска, родна специфика, нали така? Ето защо е интересно, е твърде интересно да се разнищи случая, и то с участието на много хора.

Аз затова и предложих комисия по инцидента, да видим сега как директорка-та, пък и шефката на инспектората, ще реагират. В крайна сметка, въпреки адми-нистративното високомерие, за което стана дума, аз все пак ще успея да предизвикам дискусия. Прочее, по несъзнаван начин и директорката, с това си свое поведение, тласка нещата към дискусия, към демокра-тично решаване на проблемите, пък дори и това съвсем да не й се иска, нещата натам отиват. Даже в един момент се запитах дали пък това не е нейна осъзната цел, даже се замислих дали да не й благодаря публично за това, че успя, с действията и бездействията си, да спомогне за възник-ването на този превъзходен казус, имащ пряко отношение към крещящата потреб-ност от демократизация на училищния живот. Сиреч, към очовечаване на отноше-нията, щото административната командна система, която си стои непокътната в сфе-рата на нашето образование, именно ги е обезчовечила до крайна степен.

Да се върна обаче на конкретните неща, имащи, според мен, твърде голям смисъл. Оня ден се случи пак една друга случка, която си струва да представя. Прочее, интересно е, че тъкмо когато писах в един мой текст, че получавам твърде голяма подкрепа в училището, и от страна на ученици, и от страна на учители, и от страна също така на граждани, някой, види се, се почувства твърде уязвен от това и сякаш се погрижи да се случат и случки с обратен знак, като тия, за които сега пиша и смятам да продължа да пиша. А ще пи-ша, защото ми се ще да се знае цялата истина, не за друго. Първо се появи оня бивш възпитаник на гимназията, която се провикна публично във Фейсбук „Абе аз се чудя защо едва сега се сетиха да уволня-ват тоя Грънчаров, аз смятам, че трябваше да бъде уволнен още преди 6-7 години, когато ми преподаваше и на мен!”, а пък аз го запитах защо така мисли, какво толкова съм бил направил, а той почна да си пее песничката, която днес, т.е. вече стана вчера, подеха тия ученици, именно разказа мита, че много съм се бил дразнел когато някой каже нещо за Костов; нищо чудно, възможно е, тия ученици, които устроиха днешната демонстрация, да са се повлия-

ли пряко от думите на този бивш възпита-ник (егати „възпитанието” демонстрира той, възпитаника де!), т.е. да не са били пряко подстрекавани. Всичко е възможно. Но е добре да се установи как точно е било, понеже пък наистина е нарушение на зако-на ученици да бъдат подстрекавани да правят политически демонстрации дори в часовете по гражданско образование.

Но да не се отклонявам. Та ето случката, която се случи оня ден. Седях в бившия кабинет по философия (в който не мога да преподавам вече, който беше превърнат в „класна стая”, все още, апро-по, не е разграбен и унищожен, заради което се грижа задочно, пазя го, посеща-вам го, предупреждавам учениците да го пазят все пак) и имах един ученик на кон-султация (беше точно по времето за кон-султации, длъжни сме да имаме такъв един час). Разговаряхме си с ученика на отворе-на врата, в един момент минаха група ученици от 12-ти клас, от оня именно клас, в който са толерираните от директорката „ученички-активистки”, заради които, пред-полагам, тя ми отне преподаването два месеца преди края на годината, на мина-лата учебна година. Минаха, спряха се до вратата, като ме видяха, първо един ритна самата врата и нещо изсумтя, после си продължиха натам, и изведнъж някой от тази групичка (3-4 ученика) взе да скандира с цяло гърло ето тия думи, длъжен съм да ги предам изцяло, без редакция: „Грънча-ров – педераст! Грънчаров – педераст!”, повтори това няколко пъти колкото му глас държи. Чистачката е свидетелка, и тя е чула тия думи, а иначе беше след седмия час, коридорът беше празен; чу тия думи и моя ученик, десетокласник, който беше на консултация. Както и да е, аз се престорих че не съм чул тия думи, а пък после, най-накрая, запитах ученика как мисли, защо и в техния клас дисциплината не е на висота, защо някои така се държат в часовете, че развалят обстановката. И момчето ми рече нещо, което ме порази, рече ми ето това:

- Ще Ви кажа честно, господине. Работата е в това, че Ви възприемат сякаш сте човек от улицата и сякаш сте временно тук, в това училище, именно като учител. Не Ви възприемат за истински учител, затова така се държат. И на моменти си позволяват да се бъзикат с Вас. Затова. На мен така ми се струва.

Аз казах, че е интересно това, ко-ето казва, но не го подложих на обсъждане. Преподавам и на тия ученици етика, та после, като размишлявах над думите му, ми се стори за добре да обсъдим с класа тази негова оценка, като, разбира се, мога да запазя в тайна кой именно ми е казал, че така ме възприемат в техния клас. Та ето, виждате, как влияят на учениците нещата, получават се интересни казуси, които е добре да се обсъждат съвсем открито и гласно. Тайната тук не помага,

както и не помага замазването, покри-ването на случая, както обичат да правят администраторите, имащи една грижа: всичко да е тихо и спокойно. Е, не може вече да е спокойно и тихо, щото самият живот изисква друго.

С класната ръководителка на този клас, в който вчера се случи инцидентът с политическата демонстрация се разбрахме в петък, по време на часа на класа, да отида и аз и да поговорим върху случилото се с класа. Оказа се обаче, че в това време аз имам свой час с друг клас. Да ида само 5 минутки в края на часа ще бъде претуп-ване на проблема. Одеве, като се въртях в леглото и не можех да заспя, ми мина през ума, че е възможно да взема моите учени-ци (те са от 9-ти клас), с които по същото време имам час, и да ги доведа да присъс-тват на обсъждането на инцидента в този Х б клас: тъкмо имат час по психология, ето им възможност да присъстват на нищенето на един по същество съвсем психологичес-ки и дори нравствен казус. Публичността, повтарям, винаги е благотворна, тайната обаче е зловредна. Тази е моята теза. Ще я отстоявам винаги. Ето затова ще пред-ложа на класната на този клас да доведа моите ученици да присъстват на обсъжда-нето. Може да не е това обсъждане цял час, може да е 10-15 минути, да стоят моите ученици там, отпред, пред класа, и да наблюдават какво се говори, а пък пос-ле и с тях, като се върнем в тяхната класна стая, ще обсъдим чутото. Мисля, че такива съвместни обсъждания са една чудесна идея. Присъствието на „външни хора” си има своето значение. Колкото в по-тесен кръг се обсъжда нещо, толкова по-голям е шанса да се замажат, да се замацат рабо-тите. А те се изчистват когато има публич-ност и гласност. Затова, прочее, има и медии, има и обществено мнение. Затова има и обществен живот. Затова има и демокрация.

И още една идея витае в главата ми от известно време, и тя се роди в тази безсънна нощ. Имаме си в училището нов педагогически съветник, едно съвсем мла-до момиче, млад специалист, току-що завършила университета. Та ми хрумна да се самопредложа на директорката да пома-гам на новата педагогическа съветничка, ей-така, но не на лична основа (щото аз с нея всъщност едва се познавам), а все пак официално, с разпореждане и разрешение на директорката. Ще се самопредложа, пък тя да реши какво да прави. Искам да по-могна, смятам, че мога да бъда полезен, не ща да ми се плаща за работата, нека, ако искат, да ме турят в някаква комисия, но да помагам мога и имам желание. И, чини ми се, не е вредно да се помага, особено пък на млад човек, когато той прави първите си стъпки в нелеката професия. Ще предложа, интересна ми е реакцията на директорката. Твърде ми е интересна нейната реакция.

23 Още утре ще предложа. Само дето не зная дали писмено да предложа или устно. То и като предложа нещо даже писмено, ефек-тът пак е нулев, но защо да не опитам устно тоя път да предложа, а?

Три и нещо е. Дали да не опитам да легна за два-три часа? Май трябва да легна малко, че имам много часове днес, а съм изтощен. Как ли ще издържа? Да пази Господ да не се наложи пак да влизам в болница заради сърцето, че моментът съвсем не е подходящ за това. Аз вече имам страх да се разболявам и да се леку-вам, да излизам в отпуск по болест, щото нали знаете какво се случи предния път като се върнах от болницата? А сега, в тази ситуация, какво ли пък ще ми се случи като се върна – ако все пак се наложи да вляза отново в болница?

Хайде, лека нощ – или добро ут-ро, не знам какво да кажа. Скоро ще съмне. Да приветстваме все пак новия ден – за-щото той дава нови шансове. Не изпускай-те шансовете си в новия ден, старайте се да ги „хванете” – това ви желая. Чао засе-га!

ПРЕМИЕРЪТ-ЛЮБИТЕЛ НА МАЧЛЕТА ДАДЕ ПАРИ ЗА ФУТБОЛ, НО НЕ ЗА БОЛНИЦИ...

24 октомври 2012, сряда

Владимир Дойчинов: За болници пари няма...

Правителството предостави на

Българската национална телевизия допъл-нителна субсидия от 990 000 лв., с които да бъдат заплатени правата за заснемане и разпространение на мачовете от сезон 2011-2012 г. на българското футболно първенство!

С НОСТАЛГИЯ ПО ПЕТЕРБУРГ – И ПО ВРЕМЕТО НА МОЯТА ОТЛЕТЯЛА ТАКА БЕЗВЪЗВРАТНО МЛАДОСТ!

Във Фейсбук се сприятелих с един човек, казва се Angel Nedelchev, който, оказа се, бил учил като мен в Санкт-Петербург; ето, той ми писа така и ме поздрави със следната песен:

Благодаря за приятелството! Да си припомним чудесните студентски годи-ни!

Отвърнах му следното: Мерси и за приятелството, и за

песента! Породиха у мен образите от Пе-тербург много спомени, разчувствах се! А бяхме така млади в Петербург тогава! :-( За жалост, от 1983 г., когато завърших, та досега, не съм имал случай и възможност да ида в Петербург.

А така ми се иде там та да си припомня онова време, да вдъхна петер-бургския въздух, да се поразходя отново по проспектите и переулките на любимия ми, така свиден на моето сърце и омайващ душата ми град на Достоевски...

ФРАПАНТНО НАРУШЕНИЕ НА ЗАКОНА – ИЗПОЛЗВАНЕ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИ УЧЕНИЦИ ЗА ПОСТИГАНЕТО НА НЕЧИС-ТИ ЦЕЛИ С ПОЛИТИЧЕСКИ ПОДТЕКСТ!

24 октомври 2012, сряда

До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в

ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема Госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, На 24 октомври 2012 година, сря-

да, в редовен час по "Етика" в Х б клас се случи интересен инцидент, за който се чувствам длъжен да Ви докладвам с оглед подозренията ми, че по недопустим и про-тивозаконен начин някои хора са дръзнали да използват малолетни ученици за про-веждането на съвсем непристойни полити-

чески цели – именно, с цел да навредят на преподавател в училището, в случая, на моя милост. Случи се в този час следното:

Веднага след влизането ми в час две групи ученици, седящи от две различни страни на класната стая, започнаха като по команда да се провикват, повтаряйки: "Иван Костов! Иван Костов разруши Бълга-рия! Иван Костов!" и т.н., многократно, все същите думи, но в друг ред. С интерес изчаках да видя колко време ще повтарят тия думи, оказа се, че учениците нямаха намерение да спрат провикванията си. В един момент реших на единия от ученици-те да му кажа да спре ако обича да повтаря това име "Иван Костов", но той продължи да го повтаря, сякаш не съм му казал ни-що. Пак му казах да спре, той продължи. Останалите ученици с интерес наблюдава-ха очертаващото се "шоу"; другата групич-ка от другия край на стаята го подкрепяше и оттам като ехо се чуваше, че "Костов разруши България!". Държането на учени-ците беше твърде провокативно и демонс-тративно, явно някой ги беше подготвил и окуражил да посрещнат преподавателя си по този начин – с оглед преследването на някаква особена цел.

След като неколкократно помолих същия ученик (Иван Калчишков) да преста-не "като латерна на повтаря името Иван Костов", но той все не спираше, в един момент, поради това, че поведението му не позволяваше да започне нормален учебен процес, му наредих да напусне класната стая, казах му че му пиша забележка и неизвинено отсъствие, което и сторих. Ученикът, държейки се предизвикателно, все пак излезе, но след няколко минути се върна и заяви, че класната му ръководи-телка г-жа Ганка Лафчева, главен учител, му била наредила да стои в класната стая, но да мълчи, да не казва нищо, а пък след часа да дойде заедно с преподавателя при

24 нея. Разбира се, след този инцидент нор-малното провеждане на часа беше прова-лено и опорочено; другите двама ученици продължиха да се държат провокативно, позволиха си да произнесат включително думи, уронващи личния престиж на препо-давателя (говорейки ми, примерно, на "бе" и пр.), позволиха си също така да не из-пълняват и да оспорват мои нареждания; разбира се, след като им заявих, че след часа очаквам да дойдат за разговор с класната им ръководителка, те не изпъл-ниха разпореждането ми.

Сюблимното в целия този случай е, че очевидно тия ученици, с които никога в мои часове не е разговаряно за политика (теми по философия на правото и на поли-тиката предстоят, но едва през втория учебен срок), бяха използвани от някакви хора за осъществяването на провокация с политически смисъл и контекст, насочена директно срещу моя милост с оглед нана-сянето ми на някакви щети (предвид ситуа-цията, в която се намирам в това училище след като Вие, госпожо Директор, ми нало-жихте наскоро дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"). Във всеки случай произшествието съвсем не е безобидно ако се възприеме в този кон-текст, напротив. Затова смятам, че на училищното ръководство и на Вас лично ще Ви бъде интересно да проучите по-внимателно случая и да установите кои и какви именно са тези лица, които са дръз-нали така фрапантно да нарушават закона и да използват по недопустим начин не-пълнолетни ученици за провеждането, за постигането на грубо провокативни поли-тически цели, насочени при това с оглед нанасянето на щети и вреди един препода-вател, в случая, на моя милост.

В тази връзка си позволявам по разследване на инцидента да се създаде нарочна комисия с оглед установяването на това кои са лицата, позволили си толко-ва грубо нарушаване на закона чрез изпол-зването на малолетни ученици за полити-ческа агитация и за нанасяне на щети и вреди на трето лице, в случая на мен, вреди и щети, произтичащи от създалия се в резултат на инцидента неблагоприятен за мен политически контекст. Сама добре знаете, че в училището подобни прояви и политически демонстрации са забранени; ония лица и сили, които са си позволили да използват за своите нечисти политически цели непълнолетни ученици, би следвало да бъдат изобличени и, евентуално, даде-ни под съд, тъй като всяко толкова опасно нарушение на закона не бива да бъде оставяно без последствия за вдъхновите-лите и извършителите му.

За мен лично, като преподавател по гражданско образование, този инцидент е чудесен казус по изучавания по граждан-ско образование учебен материал, тъй че разнищването на случая от съответната

комисия и анализа на добитите факти ще способства за растежа на гражданското и демократично съзнание на младите хора, на нашите ученици.

Надявам се, че този мой доклад няма да остане без последствие и без реакция от Ваша страна, каквато съдба обикновено сполетява всички мои доклади, предложения и инициативи и този път ще реагирате подобаващо, тъй като случилото се съвсем не е толкова безобидно, че да може да бъде оставено без никакво внима-ние. ПОДПИС: (А. Грънчаров) 24 октомври 2012 Пловдив

В ТЪРСЕНЕ НА РАЗУМЕН ИЗХОД ОТ СЪЗДАЛОТО СЕ АБСУРДНО ПОЛОЖЕ-НИЕ

октомври 24, 2012

До Д-р Константин Тренчев, Президент на КТ “Подкрепа”

КОПИЕ: г-н Иван Порашки, Председател на

Контролната комисия на КТ “Подкрепа”

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив, член на КТ

“Подкрепа” от 1990 г.

Уважаеми г-н Президент, Съжалявам, че ми се налага да

Ви занимавам с такъв един проблем, но се налага, тъй като на по-нисшите нива на конфедерацията, дори на ниво Национално ръководство на Синдикат “ОБРАЗОВА-НИЕ”, не срещнах съдействие и разбиране, а проблемът, с който се сблъсках, по моя преценка е твърде сериозен. Става дума за крещящ по абсурдността си пример за ширещата се тенденция синдикални лиде-ри плътно да стоят зад работодатели, да защищават техните интереси, сякаш са една и съща мафия – и да работят срещу интересите на синдикални членове, срещу интересите на работещите. Смятам, че такава една тенденция е недопустима в едно нормално човешко общество. А ето и моят пример.

Председател на синдикалната организация в училището, в което работя, именно в ПГЕЕ-Пловдив, е… помощник-директорът на същото училище (!) инж. Камелия Стоянова, лична приятелка на директорката Стоянка Анастасова. На последното синдикално събрание, на което тя беше преизбрана, се изтъкнаха разумни аргументи, че в това си качество, като пряко подчинена на работодателя е длъж-на безусловно да изпълнява неговите заповеди, т.е. не може ефективно да из-пълнява функцията си на синдикален ли-дер, но тъй като г-жа Стоянова се беше погрижила да обработи “членската маса” и да си осигури мнозинство, тя беше избрана на неподходящия за нея синдикален пост. Намирайки се позицията на очебиен “кон-фликт на интереси”, скоро се оказа, че тя като синдикалист безусловно изпълнява волята и капризите на директорката. Ето и примерът, който именно показва крайно тежката ситуация в нашата синдикална организация и в учреждението, в което работя.

През последните няколко месеца поради разминаване в разбиранията ни по проблеми на училищния живот (примерно във връзка с отношението на учителската колегия към ученическата стачка от дек. 2010 г., а също така във връзка с потреб-ността от провеждането на демократичен избор на патрон на гимназията) г-жа Анас-тасова поде абсурдна кампания по моето дискредитиране като преподавател и лич-ност с цел уволнението ми. Перипетиите на тази абсурдна кампания съм ги описал детайлно в свои жалби до Министъра на образованието и до Омбудсмана на Ре-публиката, с копие до Националното ръко-водство на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ на КТ “Подкрепа”; при проверка органите на Конфедерацията могат да се запознаят с тях, тъй че тук ще бъда съвсем лаконичен.

Всичко започна с отнемане на учебни часове в класове, в които препода-вам, и то два месеца преди края на учеб-ната година и то веднага след завръщане-то ми от едномесечен отпуск по болест (страдам от тежко заболяване на сърцето); бях известен за това решение на директор-ката от самата нея по джиесема в първите минути след завръщането ми на работа, просто тя устно ми заповяда да не влизам в часовете на 4 класа, без връчване на писмена заповед и без изясняване на каквито и да било мотиви. Когато реагирах и помолих синдикалната си ръководителка г-жа Стоянова да се опита да повлияе на директорката, тя изцяло застана зад нея и не само че не ме подкрепи, напротив, през цялото време насърчаваше директорката в по-нататъшния упражняван спрямо мен крайно груб административен произвол.

Когато категорично възразих сре-щу моето отстраняване от учебни часове без писмена заповед и без задоволителна

25 и разумна мотивировка, а със смехотворни мотиви и се жалвах до ръководството на синдикалната организация към синдиката, в който членувам (КТ “Подкрепа”), тогава председателката на синдиката, в противо-речие с елементарните норми на здравия разсъдък, организира нещо като публичен съдебен трибунал над мен (или като засе-дание на “народния съд”) и на синдикално събрание категорично защити директорка-та, а мен ме обяви за “вреден елемент”, нарушаващ идилията в училището, за “народен враг” и прочие! Тук повече няма да се спирам на останалите абсурдни перипетии на тази кампания и отивам да се спра на последния крещящ пример на административен произвол на директорка-та.

На 17 септември 2012 година се явих след изтичането на платения ми от-пуск на откриването на учебната година; още с влизането ми в училището бях из-вестен, че директорката ме търси във връзка с “неявяването ми на работа и на педагогически съвет”; крайно заинтригуван, потърсих г-жа Анастасова, която ме извес-ти, че съм бил извършил “грубо дисципли-нарно нарушение”, тъй като не съм се бил явил на работа цели два дни (!); запитах как така, отвърна ми се, че трябвало било да съм на работа на 13 септември, тогава ми бил завършвал отпуска, т.е. два дни съм бил в “самоотлъчка”; отидох да прове-ря при секретарката на училището доку-мента, с който излязох в отпуск; оказа се, че там са внесени поправки, моето “14 септ.” е задраскано от директорската ръка и е писано “12 септ.”; изненадан също така бях, че вече ме чака в писмен вид “ПОКА-НА” от директорката да дам писмени обяс-нения защо не съм се бил явил; наложи се в първия учебен ден, докато течеше учи-лищното тържество, аз вече да пиша свои-те обяснения; г-жа Анастасова ми беше организирала такова “мило” посрещане още в първия учебен ден.

Разбира се, скоро г-жа Анастасо-ва ме покани в директорския кабинет и, едва скривайки ликуването, си ми заяви, че заради “неявяването на работа в два пос-ледователни работни дни” има по Кодекс на труда пълното право да ме уволни дисциплинарно, но понеже била “хуманист-ка” след тежки размисли била решила да ми наложи “само” дисциплинарно наказа-ние “Предупреждение за уволнение”; попи-тах я дава ли си сметка какво прави пред-вид това, че в молбата ми за платен отпуск има нейни собственоръчни поправки от-носно продължителността на отпуска ми.

Помолих синдикалната си лидер-ка да реагира и да се намеси с оглед пре-дотвратяването на толкова грубото погаз-ване на законността и разправата със синдикален член. Г-жа Камелия Стоянова ми заяви, че нищо не може да направи, че директорката може да си прави каквото си

иска, нещо повече, че тя “съвсем не желае да помогне на човек, който не ме признава за свой синдикален лидер”. След разгоре-щен спор сякаш успях да я убедя, че прави груба грешка, тя все пак ми обеща да оти-де да разговаря с директорката за да уреди проблема, обеща и да ми съобщи какво е станало – и в резултат ето, упорито мълчи втора седмица; явно е твърде обидена, че съм дръзнал да се боря за правата си!

Въпреки че съм преподавател с ПЪРВИ КЛАС КВАЛИФИКАЦИЯ с 30-годишен стаж (работил съм в гимназии и в университет) г-жа Анастасова, водена от нескривана неприязън към моята личност и моите творчески инвенции и иновации (автор съм на много книги, излезли от печат през годините, също така на цяла една поредица от учебни помагала по предметите, по които преподавам, някои от които имат вече по 4 издания; написах и издадох също така три книги по проблеми на българското образование и пр.), се опита да ме “улови” в някакви, каквито и да са нарушения, като за целта в периода, през който ми отне преподаването в ония класове, форсирано започна да ме прове-рява, присъствайки в мои учебни часове, известявайки ме за проверката само ня-колко минути преди влизането ми в час; посещаваше ме заедно с помощник-директорката и “синдикалистка” (!) г-жа инж. Камелия Стоянова!

Мисля, че казаното е достатъчно. Благодарение на несправянето с функция-та си на синдикален лидер от г-жа Стояно-ва ситуацията в училището, в което работя, сега е твърде тежка: директорката г-жа Анастасова показа пълно неумение да работи по един съвременен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, разбиране; тя заложи на грубия административен произвол, на недемократичността, на авторитаризма, т.е. все на отречени от времето ретроград-ни практики. Аз не съм единствен случай на подобно отношение от страна на дирек-торката. Поради това си позволявам да твърдя, че ситуацията в училището е край-но тежка и се налага търсенето на ефек-тивни начини и средства за поправянето й. Неоспорима, дори водеща заслуга за въз-никването на това нетърпимо положение има нашата “синдикална лидерка” инж. Камелия Стоянова.

Г-н Президент, смятам че е нало-жително (предвид това, че Националното и пловдивското Регионално ръководство на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ, които отдавна са известени за тежката ситуация, ала не показаха намерение да способстват ефек-тивно за преодоляването на конфликта) по Ваше нареждане Контролната комисия на Конфедерацията да се намеси, да провери целия случай и да потърси разумни средс-тва за изход от създалото се абсурдно положение.

Вярвам, че ще съдействате да възтържествуват правото, справедливост-та и законността. С уважение: Ангел Грънчаров, учител 24 октомври 2012 г. Пловдив

БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

Останалите хора в тълпата са не по-малко интересни. Кое е ужасяващото тук? (Допускам, че това е автентична сним-ка, но няма значение.)

Най-ужасяващото не е, че това е тълпа, а че това са напълно нормално изглеждащи хора – те могат да са касиер-ките в магазина, от който пазарувате, ват-манките в трамваите, на които се возите всеки ден, учители в училищата на вашите деца, всякакви. Това Хана Аренд нарича баналността на злото - да няма никаква формална разлика между злодея и нор-малния човек, когато същият се разполага в общност, в която ненормалното е измес-тило нормалното.

Кога започва този процес, ако мо-же въобще да се датира? Може би, макар и да не съм сигурен, когато някой почне да разправя, че Мишо Шамара се е продал на политически партии, щом се възмущава от насаждането на масов страх чрез власто-вите принуди.

Ето какво излезна от тази снимка. Написа: Васик

ЗА КНИГИТЕ – И ЗА МОЯТА СРЕЩА С ЕДИН ЖИВЕЕЩ В ПЕЩЕРАТА СИ НОВ СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ

24 октомври 2012, сряда

Преди време в прилив на велико-

душие, тъй да се рече, реших да подаря на неблагодарното човечество, най-вече на българо-езичната му част, всички до една свои книги; ето, качих ги онлайн на един сайт за да се ползват от всички, за мое здраве, съвсем безплатно, като подарък и

26 дар. Отвреме-навреме получавах сведения на имейла, че еди-кой си си е свалил еди-коя си моя книга, и тази услуга е налична в този най-съвременен начин на общуване автор-читател.

Разбира се, скоро мои приятели почнаха да ме уверяват, че съм направил голяма глупост: щом нечии книги ги било имало онлайн, то продажбите на техните книжни издания (а аз имам книжни издания комай на всички свои книги) неминуемо щели съвсем да спрат. Действително, вече много време не съм ходил на книжната борса да проверявам има ли изобщо про-дадена моя книга, а и моят агент там не ми съобщава новина от такъв род, което зна-чи, правя си извода, че нищо чудно да има нещо вярно в тази теория. Други пък мои приятели и доброжелатели ме уверяват, че наличието и на лесен онлайн-достъп до книгите ми щяло непременно да засили продажбите на техните хартиени съответс-твия: щото човек като се понамъчи да чете някоя книга от екрана на компютъра си, това щяло било да засили желанието му да си я купи и в нейния книжен (хартиен) вариант; така, с тази пазарна стратегия примерно един Паоло Куелю си бил проп-равил път към сърцата на читателите и към световната слава; може, ама дръжки, така у нас явно не става, факт е, че про-дажбите на книгите ми сякаш съвсем спря-ха откакто качих в интернет техните елект-ронни съответствия! И какво да правя сега! Проблемът се усложнява от това, че съпру-гата ми, милата, вече е решила да ме гони от апартамента, щото в него е пълно с мои книги и с топове от непродадени книжки на списание ИДЕИ, вече няма откъде да се мине, а в дома си се разхождаме в тунели, направени от нови-новенички книги! Така стават тия работи в България, книгата вече е съвсем непотребна на съвременника, да не говорим пък за стойностната, "тежката", философската книга...

И така, в безизходица съм. Много често напоследък се улавям да си мисля,

че е дошло изглежда времето да изхвърля всичките си книги на контейнерите за бок-лук, та да зарадвам поне циганите, които, горките, всеки ден ровят и събират я хар-тии, а разни други боклуци, та да припе-челват нещичко. Или пък не знам какво друго да направя, защото наистина трудно се предвижваме в апартамента си от тол-кова много книги, чисти и новички, нераз-печатани още, миришещи на хубаво, които обаче са нещо съвсем непотребно на на-шия прагматичен и мислещ сънародник, който няма да се мине току-така, че да предпочете да си купи една книга – пред това да си купи, да речем, две-три кила апетитни свински пържолки, миличките!

Пак подех същата песен, да се оплаквам, време е да спирам. Напоследък съм се запалил по нова идея: щом се за-въдят някакви парички в джоба ми, опако-вам големи пакети с по един-два екземп-ляра от всяка от моите книги и ги занасям до пощата, та да ги изпратя като дарение на някоя градска или селска библиотека из китното ни Отечество. Ето, днес подготвям такъв голям пакет с книги за Градската библиотека в Самоков, който е град, бли-зък до моята родина – Долна баня – и затова заслужава да има в библиотеката си от моите книги; преди време изпращах и на други места, кога с помощта на местни будни хора, било самостоятелно. Иска ми се да имам финансови средства, та да мога да разпратя по библиотеките всичките си книги, да освободя някак апартамента си от тях, та да може да се минава поне през коридорите; тази ми е идеята, тази ми е най-новата, последната "пазарна страте-гия".

Ето, като благодарение на тази своя последна инициатива можах да раз-чистя поне входната врата, гледам, че съпругата ми, милата, като гледа че се освободи малко пространство, обнадежде-на, ме подпитва дали не съм продал някоя книга, а аз мълча, казвам, че няма такова нещо, щото кажа ли, че съм започнал да подарявам книгите си на библиотеки, има опасност горката ми жена да се ядоса и съвсем да ме изгони от дома: първо й се наложи да изгладува пустите ми книги, щото ги издадох на свои средства, от зап-латата си, а пък сега ще ги изгладува втори път, като ги раздавам ей-така, където сва-ря, само и само да се отърва от тях; това явно е непоносимо за възприемане от една женска душа. Както и да е, аз поне да разчистя пътя в къщи, но понеже даже нямам средства да изпращам книгите по пощата, работите вървят бавно; най-вероятно ще зарадвам скоро събирачите на боклуци по контейнерите. Е, и това е нещо, и те, хорицата, да спечелят нещо, щом като от книги мъдрият ни народ, оказ-ва се, съвсем няма нужда.

Да моля книжари да вземат книги-те ми и да опитват да ги продават в мага-

зинчетата си, "на промоция", примерно на половин цена (и това съм опитвал!) вече нямам сили, гръбнакът ме боли от мъкнене на огромни чанти по книжарниците, книжа-рите обаче вече съвсем не щат книги "на консигнация", нямало място в складовете им. Такава е съдбата на един съвременен български писач и издател на книги, пиша това, та да се знае един ден какво е било в тия наши славни години, след като вече сме се приобщили към общността на най-богатите и културни народи в Европа, а значи и в целия свят! Да се знае, макар че може и да се предполага как е, нищо че е трудно човек да си го въобрази, че е чак толкова тежко положението. Обаче това е самата истина, такава е самата истина, нищичко не притурям от себе си.

Ще завърша тоя смешно-тъжен опус с една случка, която ми се случи тия дни. Оня ден в Пловдив ме посети един още по-голям странник от мен. Човекът първо ми звъня и ми каза, че ми е изпратил от свои книги, пита ме получил ли съм ги; оказа се, че явно пощальонката ги е оста-вила пред заключената входна врата, та явно някой циганин е взел пратката за да я занесе директно на вторични суровини, с една дума казано, не стигнаха книгите му до мен. Тогава тоя човек, който е от Габ-ровско, ми каза, че ще се метне на автобу-са лично да ми донесе от книгите си, и той, завалията, подобно на един съвременен Паисий, се е видял в чудо що да прави със своите книги. И дойде тоя човек, срещнах-ме се в кафенето до Народната библиоте-ка в Пловдив. Той пише книги и ги издава под псевдонима АВТОРЪ АВТОРОВЪ, иначе името му е Георги Панайотов, край-но интересен човек, който пише учудващо дълбоки книги.

Разказа ми тоя човек набързо одисеята си: бил напуснал "света" и се бил оттеглил вече да живее в гората, съвсем сериозно говоря! Далеч от "цивилизацията" си пишел книгите, предполагам живеейки в някаква пещера – не ми беше удобно да го разпитвам! – каза ми, че "е лесно да живе-еш, разписвайки се за заплата", ала ето, той бил дръзнал съвсем да скъса веригите си със света и социума – и се отдал на живот в лоното, както се казва, на Майката-Природа. Поговорихме си с човека половин час, почерпих го едно кафе, но той пък бързаше да се връща в своята си пещера, бързаше да не изпусне рейса обратно за Стара Загора; там, в околностите някъде, му била последната обител. Та ми даде той две свои книжки и няколко свитъка, издадени на принтер (едната книга ме помоли да дам на Народната Библиотека, та да остане все пак нещичко от него един ден, когато се пренесе в по-хубавия свят!), а пък после се разделихме. Той си тръгна към своята пещера, аз – към моята, щото, казах, моят апартамент е същинска пещера

27 с тия топове неразпечатани и непипнати от ръка на читател книги.

Та тоя човек ми обясни как си из-давал книгите в тираж... 20 екземпляра, как издателството му било драло по две-три кожи, за да издаде скромния тираж (то той, и Паисий де, си и издал книжицата в още по-малък тираж навремето, когато е обика-лял страната, качен на магаре – за да я носи да си я преписват разните му там странници, щото и тогава българинът не си падал по книгите, не само сега е така!), умът ми не ми побира откъде тоя човек, живеещ в пещера, намира пари, за да си издава книжките, кой знае какво е изобре-тил, но не ми беше удобно да го питам и да "обменяме опит". Личеше си обаче от пръв поглед, че много икономисва от храна (беше слаб като скелет!), нищо чудно да се храни само с корени и треви, Бог знае откъде има компютър и откъде и хванал ток за компютъра си в пещерата (!), в която живее, но ето, факт, има и такъв човек, който, повтарям, пише книгите си учудващо интелигентно, духовно, такова е впечатле-нието ми като се зачетох. Тия дни и нему ще пращам от своите книги, даде ми адрес на хора, с които общувал, там да пратя книгите, а иначе често от пещерата си пеша биел път до някаква библиотека, където си вземал книги за четене, та там щял да занесе моите книги, като ги проче-те, та да не ги изядат мишките в пещерата му. По някакво чудо срещнал попаднала в тази библиотека моя книга, та оттам разб-рал за мен, оттам, от книгата, разбрал и телефона ми, та ме намери човекът.

Ей-такива странни истории се случват из нашето свидно отечество, има и такива хора; та си мислех тия дни, че не е съвсем умряла работата ни като народ и страна, щом като има хора като тоя брадат Панайотов, който живее в пещерата си подобно на един нов Свети Иван Рилски, подобно на един нов Свети Паисий Хилен-дарски. Да, не е съвсем безнадеждна ра-ботата ни, щом има у нас и хора като него; пък и като мен, щото и аз съм ненормален де, и аз съм идиот; ама да не се правя на интересен, ами да млъквам, че стана и късно; хайде, лека нощ – и прощавайте...

ИДЕАЛНО КРАСИВОТО МЪЖКО И ЖЕН-СКО ТЯЛО

С досегашните усилия – надявам се – успяхме да направим “просека” в непроходимата местност, в която се ока-захме. Затова отсреща започва да блещука светлина…

1.Идеята – вечната, безсмъртна-та, неувяхващата идея за онова, което одухотворява и оживотворява живота, битието на живеещия и стремящия се човек – съвсем не бива да бъде подценя-вана. Защото в противен случай всичко

онова, което тя носи в себе си, и което е така значимо за човека, ще си остане не-познато. А това поражда опасността той да си остане неадекватен и несъответстващ на нейната ценност, т.е. да изпусне шанса си да се възползва от нейните богатства. Ние не искаме това да ни се случи – нали живеем “тук и сега” този единствен земен живот! – и затова отделихме толкова време в опити за вникване в безсмъртното естес-тво на идеята. Глупаво е да се луташ в живота си в неумели опити да “правиш” любов – вече знаем, че любовта не е дру-го, а стремеж на смъртното към безсмър-тие – като при това дори не подозираш дълбокия смисъл на това, което всъщност правиш. Подобно сляпо “напипване” едва ли ще доведе до това да прозрем в мрака истинския човешки смисъл на тези важни “занимания”, така нужни на живота.

Идеята носи в себе си оная свет-лина, която е необходима на интелектуал-ното “зрение” за да види и прозре иначе невидимото и незримото за очите – и зато-ва ние тук в още по-малка степен имаме правото да си затваряме и очите, и душата за нейната неземна светлина. Психологът, който се опитва да разбере истинския смисъл на ставащото в любовта единстве-но чрез описания на душевните състояния, може да бъде уподобен на слепец, напип-ващ в непрогледния мрак “неща”, които са съвсем различни от действителните, ис-тински съществуващите – защото се е отказал от светлината на философското прозрение и разбиране, която единствено може да покаже реалния им блясък и кра-сота – не външната и с очите видимата, а само за душата съществуващата и затова най-реалната. Едва след като с помощта на философията е било видяно “това, което е”, идва времето на психологията, идва часа, в който тя може да покаже своя-та сила. Философията е най-умел водач на

психологията в полето на пълноценното разбиране. (ОЩЕ >>> в блога на СВОБОДНАТА ВИР-ТУАЛНА АКАДЕМИЯ)

ЗАТОВА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ СА ТОЛКОВА "ЗЛЕ" – ЩОТО НЕ ГО СЛУ-ШАТ!

И затова ние сме толкова "добре" – щото безропотно го слушаме...

Източник на изображението

ТИТАНЪТ-МЕТРОКОП, НА КОГОТО ТРЯБВА ДА ЦЕЛУВАМЕ РАБОТЛИВИТЕ РЪЧИЧКИ

КОИ ТЕЛА, МЪЖКИТЕ ИЛИ ЖЕНСКИТЕ, СА ПО-КРАСИВИ – ДОПУСТИМО ЛИ Е ДА СЕ ПИТА ТАКА?

октомври 22, 2012

По публикацията Голото мъжко тяло, която първоначално бях публикувал под заглавието “Извратено ли е да се любуваме на изображения на голи мъжки тела?”, се получи все пак известна диску-сия, разбира се, далеч от очакваното – и значително по-скромна, понеже все пак темата заслужава по-голямо внимание. Но явно да се потребността да се размишлява и спори по такива въпроси – за красотата и одухотвореността на човешкото, в частност на мъжкото тяло – е признак на по-развитите души, та затова, изглежда, дис-кусията по така определената тема се оказа наистина ограничена по обхват на проблемите и брой на участниците; неза-висимо от това, с надежда, че дискусията наново ще се възпламени, публикувам в

28 отделен постинг това, което все пак си казахме до този момент: Kristiyan Mechev каза: Тфа е извратено, ще ви обясня защо. Жената харесва мъжа и мъжкото тяло, разбира се, мъжът харес-ва жената и женското тяло… Така трябва да бъде – освен ако не си доктор или учен, който се занимава с анатомия на човешко-то тяло… тфа си е направо извратено. Ангел Грънчаров каза: Правилно, точно така! Това е решението на проблема… Lenko Vachev каза: “Давид” на Микелан-джело обаче се възприема като шедьовър – кой ще обясни в какво се състои разлика-та?

Kristiyan Mechev каза: Макар че се възп-риема като шедьовър малко хора биха си купили умалена статуя на “Давид” и да си я сложат у тях… Lenko Vachev каза: Обаче има копия на обществени места, например до плажа в Марсилия. Kristiyan Mechev каза: Да, но трябва да признаеш, че едно е да минеш 1-2 пъти на ден през тоя плаж в Марсилия и друго е да виждаш тази статуя по 100 пъти на ден докато се разкарваш у вас! Lenko Vachev каза: Не, в скулптурата като изкуство голотата на мъжкото тяло не се възприема като проблем – за разлика от фотографията. Кой ще обясни в какво се състои разликата?

Ангел Грънчаров каза: Интересни въпро-си поставяте, г-н Вълчев. Ще се опитам да Ви отговоря кратичко.

Статуята “Давид” е една одухот-ворена и силно естетизирана (във формата на изкуство, т.е. в художествена форма) мъжка красота, т.е. еротичният момент изобщо не е водещ. Тъй че който се любу-ва на статуята на Давид се вълнува от художествена ценност, а не от някакво или нечие голо мъжко тяло; става дума за художествено, чисто естетическо и духовно преживяване, за любуване на самата кра-сота като такава, а не на конкретната й форма като едно конкретно и именно мъж-ко тяло; това, че Давид има пол и, респек-тивно, “пишка” (с извинение!), е изцяло несъществен момент. Ако някой вижда в Давид именно и само пишката му, ако някой се вълнува само от нея (или от ней-ната… “големина”!), такъв изобщо не е в състояние да се вживее в духовното съ-държание на тази велика и съвършена статуя; такъв няма отношение към магията на изкуството, такъв човек, простете, е просто извратен или маниак – или простак, което е все същото…

Аз, например, бях сложил в каби-нета по философия, в който водех занятия (сега вече ми забраниха да водя занятия в него и той подлежи на унищожение и разг-рабване) изображение на статуята на Давид на Микеланджело тъкмо щото ми е било интересно да наблюдавам реакциите на учениците, пък това и ми е давало по-вод да разговаряме по тия важни въпроси. Интересното е, че с малки изключения огромната част от учениците усещат есте-тическия характер на картината (снимката) на тази статуя и никой не се смущава от това защо в кабинета по философия в едно училище има, представете си, изоб-ражение на гол мъж (!).

Е, има изключения, има някои простаци, които се правят на “силно смуте-ни” от това изображение, което, разбира се, не им попречи сега, когато аз вече не влизам в този кабинет и не го пазя, да нарисуват с фулмастер огромна… пишка на Давид, т.е. да “доработят” статуята на Микеланджело. Интересното е, че в този си вид снимката е стояла доста време, без да бъде смутен някой (в кабинета се водят непрекъснато часове, а тя е на най-видно място!); случайно минавайки през кабинета установих поругателството и се наложи да сваля снимката… Сега очаквам да нарису-ват рога на Сократ и на Платон, хитлерист-ки мустаци на Хегел или на Кант, щото в този кабинет има доста портрети на велики философи.

Както и да е. А що се отнася до втория проблем, който поставяте, а именно защо натуралистично или натурално фо-тографско изображение на гол мъж (или фотографско изображение на натурално гол мъж) е “неприлично” и “грозно”, внуша-

ва неприятна емоция, докато статуята (или естетизираната голота, голотата на мъжкото тяло в художествена форма) изобщо не съдържа такъв момент, отгово-рът ми по този пункт се съдържа във вече казаното: защото именно изкуството оду-хотворява и естетизира, т.е. очиства и изнася “извън скоби” пошлия, вулгарния еротичен момент, докато във простата снимка на гол мъж този момент си стои недокоснат. Тази е според мен причината.

Разбира се, има произведения на т.н. художествена или арт-фотография, които са също извели на преден план духовния, естетическия момент от съзер-цаването на чистата идея за красота под формата на едно красиво мъжко тяло и съзерцанието на такива произведения не поражда в душата на способния на такова естетическо преживяване индивид някакви “мръснишки” или порнографски чувства.

Естествено има хора, които не са способни на такива разграничения и видят ли каквото и да било изображение на голо мъжко тяло, веднага скачат да крещят, че това изображение, видите ли, било накър-нявало тяхната “непорочност” – и мигом отвръщат очи, за да не омърсят иначе така “чистото” си съзнание. Разбира се, същите тия с удоволствие нощем гледат най-вулгарни и грозни порнографски продукти. Аз обяснявам такива алогични реакции по следния начин: тия мъже, които така гръм-ко протестират против изображения на мъжка голота под каквато и да било фор-ма, било естетизирана, било натурална, го правят само и само за да изтласкат от собственото си съзнание терзаещите ги така силно чувства и съмнения, пораждани от една скрита или латентна хомосексуал-ност.

Мъжът, който няма несъзнавани предчувствия-съмнения в своята мъжест-веност, т.е. не е измъчван от скрити хомо-сексуални импулси, приема съвсем спо-койно каквито и да било изображения на голи мъжки тела, понеже именно те не смущават душевния му мир и на него не му се налага да крещи… за да доказва пред себе си, че е мъж, т.е. че не е минал на… “левия бряг”.

Това мога да Ви кажа за момента. Дано бях ясен и дано помогнах да се внесе известна яснота в проблемите, които пос-тавихте – и които се нуждаят от по-прецизно обсъждане… Lenko Vachev каза: Психоанализата веро-ятно ще се съгласи с такова тълкуване. Ангел Грънчаров каза: Да, прав сте, моя милост е смирен ученик на д-р Фройд Анонимен каза: В голотата няма НИЩО лошо. Само напълно задръстен тип би мислил обратното.

29 ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ каза: … Току що прочел и историята със снимката на чисто голия, прекрасен юноша-мъж, върху обложката на твоята книга-учебник, се и разсмивам, облагороден и освежен от нея и не мога да не се възхитя на твоята гражданска смелост и съвест, на твоята основателна вяра в собствената правота да отстояваш така свободно, открито и полезно за обществото ни своите, не, български, не, европейски, а съзвучни на най-добрите световни културно-философ-ски, което ще рече: мъдри, истинни, точни, полезни, основателни и безспорни възгле-ди по тези, уж щекотливи, но действително само за истинската глупост, простотия, безпросветност и срамни, срамотни, и непозволени за открито и свободно обсъж-дане, само за отчайващото скудоумие-некултурие и за наглото лицемерстване въпроси.

С теб съм, УЧИТЕЛЮ! Анонимен каза: Ясно е, че (хетеросексу-алните) жени, водени от своите естестве-ни, вродени инстинкти ще отдадат предпо-читание на мъжкото тяло, а (хетеросексу-алните) мъже на женското.

Но да се опитаме да се абстрахи-раме от тези субективни моменти и да погледнем по възможност обективно на двете тела. Какво установяваме? Мисля, че както и да го увъртаме, мъжкото тяло е по-красиво и по-привлекателно. Неслучай-но Микеланджело (който, впрочем, е бил хомосексуалист) идеализира мъжкото тяло, намирайки го за олицетворение на красота и съвършенство.

Едгар Дега (1834-1917) цял живот рисува жени, но има репутация на женом-разец. Веднъж една жена го пита защо рисува жените толкова грозни. „Защото, мадам, жените, общо взето, са грозни!”, е неговият отговор.

Прочуто е, разбира се, и изказва-нето на Шопенхауер:

„Да нарече „красив” ниския, с тес-ни рамене, широк ханш и къси крака пол е постижение по силите само на замъгления от полов нагон мъжки интелект.” Ангел Грънчаров рече: Това дали, цити-рам, “… мъжкото тяло е по-красиво и по-привлекателно” от женското, е твърде интересен за обсъждане, ала “щекотлив” момент, особено ако обсъждащите го са… мъже Но какво пречи пък по този пункт да се изкажат и жени, ала обективно, като се абстрахират от съдържащата се в тако-ва едно положение обида спрямо женския пол?! Но това едва ли е по силите им. Тъй че въпреки всичко и мъже могат да вземат участие в обсъждането на един такъв проблем, към който все пак си позволявам да призова. Искам и аз да кажа нещичко.

Че в тази област, на красотата на телата, било мъжки, било женски, са спе-

циалисти художниците, в частност скулпту-рите, е неоспоримо; тях именно трябва да питаме ако ни вълнува истината по този въпрос. Факт е, че не само Микеланджело (дали е бил “хомосексуалист” е твърде спорно, това, че е рисувал и извайвал красиви мъжки тела едва ли го прави “хо-мосекуалист”!), но и много други художници са съсредоточили вниманието си върху изобразяването на красотата именно на мъжкото тяло, явно съвсем не е случайно. През Ренесанса, когато интересът към човека довежда до засилен интерес и до любуване и възхищение от съвършенство-то и красотата на човешкото тяло, са били изобразявани и красиви мъжки, и красиви женски тела; но все пак бие на очи, че, примерно, в творчеството на един, напри-мер, Рубенс особено (или на Рембранд, но и на мнозина други), женските тела са изобразявани по специфичен начин: изоб-разените жени са твърде “едрички”, “пищ-ни”, да не кажа “тлъсти” или “дебели” (не зная как по-внимателно да се изразя?), което едва ли съответства на общочовеш-кия естетически и художествен идеал за женска красота – защо ли е така?!

Вярно, всяка епоха, предполагам, си има свой идеал за красотата на женско-то, а също така, предполагам, и на мъжко-то тяло. Но защо в тази така възвишена естетическа епоха, каквато е Възраждане-то, женските тела са изобразявани пре-димно по един такъв общо взето по несъв-местим с разбиранията ни за прецизна, фина женска красота начин? Едва ли е само затова, да речем, че повечето худож-ници от онова време са били, да допуснем, с някакви хомоеротични наклонности – едно обяснение, което едва ли може да се приеме за задоволително. Дали пък наис-тина не е прав Шопенхауер, който, с оби-чайната си прямота, е заявил, както цити-рате, следното: „Да нарече „красив” ниския, с тесни рамене, широк ханш и къси крака пол е постижение по силите само на замъгления от полов нагон мъжки интелект.”?!

Наистина, кои тела, мъжките или женските, са по-красиви – допустимо ли е да се пита така? А ако все пак си позволим да запитаме така, дали няма да сгрешим, ако прибързано, подобно на Шопенхауер, отвърнем, че именно мъжките тела са “обективно” по-красиви? Има ли смисъл изобщо да се пита така, след като е добре известно, че всеки от двата пола си има своя специфична, строго характерна, ори-гинална и поради това несравнима идея за красота?

Аз, виждате, съм затруднен в мо-мента да отговоря на въпроса, поставен по този начин, за това красотата на кой от половете е… “по-красива”, имам подобре-ния, че нещо в самата постановка на въп-роса не е наред. А един невярно поставен въпрос може да доведе и до твърде невер-

ни, по поставени на неверна основа отговори, нали така?

Навремето, когато бях и по-млад, сякаш повече се вълнувах от тия въпроси, а също и, сега се сещам, съм писал по тях. Ето един откъс от моята първа книга ЖИ-ВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, който, прочее, до този момент не е публи-куван (в хартиен вариант) никога, понеже отпадна още от първите издания; сега се сещам за него, намирам го и решавам да го публикувам тук; вярвам, че той може да спомогне за изясняването на поставените прелюбопитни въпроси.

Но понеже текстът, оказва се, е дългичък, понеже представлява цяла една глава от книгата (която пък е органично продължение на друга една цяла глава, а двете са неделимо цяло) решавам да постъпя така: тук публикувам само списъка на параграфите (моментите на съдържани-ето) на тази една глава, а пък нея самата, или основния текст, ще ми се наложи да го публикувам отделно; речено-сторено, ето преамбюла, а съвсем скоро очаквайте, в отделна публикация, и самия текст на тази глава, който, надявам се, ще налее “ма-сълце” в огъня на затихващата ни и общо взето досега твърде вяла дискусия: Глава 20. Идеята за живот. Вечната женственост 1.Одухотворяващата и оживотворяваща идея. – Богатството на смисъл. – Потреб-ността от философско разбиране. 2. Дис-курсивно изразяване на идеята. – Човеш-кото същество – заложник на идеята? – Човекът – носител на идеята. – Има ли “съвършена” порочност и извратеност? 3. Откритост към идеята за живот. – Позитив-ното, негативното и безразличното отно-шение към идеята. – Безсъзнателност на тези отношения. – Мъжът и мъжкото като символи. – Мъжественото тяло. – Въплъ-тената идея за мъж и за мъжественост. – Конституивната представа за мъжестве-ност. 4.Жената и женското като символи. – Женственото тяло. – Въплътената идея за жена в женското тяло. – Конституивната представа за женственост. – Съответствие между душевните, личностните и телесни-те прояви на мъжа и на жената. 5.Коренът на симпатията между мъже и жени. – По-датливост на мъжа към женственото и на жената към мъжественото. 6.Голото мъжко тяло. – Красотата на мъжа. 7.Идеално красивото мъжко тяло. – Лицето на мъжа. – Образцовата мъжественост. 8.Красивото женско тяло. – Красивата жена – въплъте-ната идея за женственост. – Щастието на жената: “Той иска!”. 9. Образцовата женст-веност. – Асиметрия на женското тяло по отношение на мъжкото. – Хармоничност на женското тяло. – Загадката на женското лице. – Еротичните чувства на мъжа под напора на женствеността. – Съотношение-

30 то красота-еротичност. – Еротично-естетическите преживявания. – Човекът – същество, еротично-естетически преживя-ващо. – Естетичната еротичност. 10. Възп-риемането на тела от противоположния пол. – Възприемането на собственото тяло. 11. Интересът на мъжа към красотата на своето тяло. – Интересът на жената към красотата на своето тяло. – Мъжката и женската суетност. – Съзнаващият своя чар мъж (или жена). – Несъзнаваната красота. – Съвременното отношение към красотата на своето тяло. – Невъзприем-чивост и възприемчивост на мъжа към мъжката красота. – Чувствителност към красотата изобщо. – Сексуалните ориента-ции и отношението към красотата и тялото. – Чувствата на жената, породени от красо-тата – своята и на друга жена. – Латентен хомосексуализъм. 12.Идентификацията във връзка с телата. – Идентифицирането с другия пол. – Идентифицирането с прек-расния друг индивид от твоя пол. – Неви-димата красота и еротичност. 13.Мъжкият характер и мъжествената душа. – Душата на жената като вечна загадка за мъжа. – Пълноценният човек.

Това са моментите в тази глава 20. Понеже, казах, тя е продължение на предишната, налага ми се, струва ми се, да публикувам моментите и на предходната глава, а също и на предходната и на нея самата, т.е. и на 18 и 19 глава, за да се добие известна представа за цялото; ето: 18.Половете: мъжът и жената. Любовта 1.“Общият индивид” на психологията. – Половите различия на психиката. 2.“Пол и характер” на О. Вайнингер. – Мъжката и женската душа. – Телесните и душевните признаци на пола. – Мъжественост и женс-твеност. – Принадлежността към своя род и пол. – Интуицията за мъж и за жена. 3. Субективната пристрастност съм своя пол. – Подценяването на другия пол. – Полови-те клевети и обиди. – Молитвата на Пла-тон. – Мъжът – пълноценният човек? – Половите превъзходства. – Полът – “пол-овината” човек? – Срещу-пол-ожеността на половете. 4.Амазонките, обществото от жени – поучителната им съдба. 5. Добро-детелта “мъжество”. –Човешката цялост-ност и пълноценност. 6.Родството между душите и телата на един мъж и една жена. – Тайнственото подобие в различието. – Двуполовите същества, андрогинният род в древния гръцки мит. – Разказът на Пла-тон в диалога “Пирът”. – Произход на поло-вите влечения. – Търсенето на своята пол-овина. – Античното разбиране за любов между мъже. – Похвална реч за бог Ерос. – Опит за демитологизиране на мита на Платон. – Да срещнеш себе си в една друга душа и в едно друго тяло. 7. Неудов-летвореността от любовта. – “Правенето” на любов. – Любовта като велика Божест-

вена и природна симпатия. – Любовта като космическа сила. – Любов, свобода, добро и красота. – Имитации на любовта. – Илю-зиите на любовта. – Любовта, даваща живот. – Какво търси жената у мъжа и мъжът у жената? 8.Търсенето на вечната идея за женственост и мъжественост. – Идеята за мъж и идеята за жена. – Недос-татъчност на само субективните представи. – Мъжкото разбиране за мъж и женското разбиране за жена. 9.Общността на души-те. – Мъжът и жената като човешки същес-тва. – Общността в различието. – Различи-ята в контекста на общността. 19.Любовните тайнства: еротика 1.Връщане при Платон в търсене на идея-та. – Речта на Агатон. – Качествата на бог Ерос. – Блаженство, красота, съвършенст-во. – Младост, нежност, гъвкавост. – Доб-родетелите: свобода, справедливост, бла-горазумие, храброст. – Общата идея за човечност. – Благодеянията на Ерос. – Ерос, бащата на Разкоша, Нежността, Негата, Миловидността, Страстта, Копне-жа. – Ерос, най-красивият и най-добър предводител. – Ерос, спасител в трудни моменти. – Отпечатъкът на младостта на Агатон върху неговите думи. 2.Еротичност, еротика. – Красотата. – “Сексапилност”. – Младостта. 3.Любовта като ценност на живота. – Любовта – търсене на красота. – Отчуждение от любовта. 4. Одухотворява-щата и оживотворяващата идея. – Богатст-вото на смисъл. – Човекът – носител на идеята. – Откритостта към идеята за жи-вот. – Безсъзнателност на тези отношения. 5. Мъжът и мъжкото като символи. – Въп-лътената идея за мъж и мъ¬жественост. – Жената и женското като символи. – Въплъ-тената идея за жена в женското тяло. – Съответствие между душевните, личност-ните и телесните прояви на мъжа и жената. – Коренът на симпатията между мъже и жени. – Податливост на мъжа към женст-веното и на жената към мъжественото. – Красотата на мъжкото тяло. – Красивото женско тяло. 6.Асиметрията на женското тяло по отношение на мъжкото. – Съотно-шението красота-еротичност. – Еротично-естетическите преживявания. – Естетична-та еротичност. 7.Идентификацията във връзка с телата. – Идентифицирането с другия пол. – Идентифицирането с прек-расния друг индивид от твоя пол. 8. Неви-димата красота и еротичност. – Мъжкият характер и мъжествената душа. – Душата на жената. – Пълноценният човек.

Прочее, като гледам сега съдър-жанието на тия глави, ми хрумва идеята да ги оформя заедно като една книжка по темата за любовта и за красотата (загла-вието ще измисля после). Отдавна имам намерението да пиша повече по темата за любовта и красотата, ето, публикуването на тоя вече написан цялостен, при това

неиздаден досега текст е една добра основа, а пък настоящата дискусия може да бъде прибавена към тази книжка, която, разбира се, ще се наложи да бъде допъл-нена с още някои нови моменти, проблеми, въпроси. Ето че сега ми хрумва една така-ва идея и, живот и здраве да е, в близките дни нищо не пречи да я изпълня, да я реализирам. Ето, виждате, винаги е инте-ресно да се спори и обсъжда, защото в такива разговори на човек може да му хрумне нещо, до което иначе едва ли би стигнал изобщо, или сам би стигнал значи-телно по-късно. Затова винаги, оказва се, разговорите са благотворни и полезни…

ЕДНА ЛИЧНОСТ СРЕД ТЪЛПАТА – СТА-ДОТО – ОТ БЕЗЛИЧИЯ

22 октомври 2012, понеделник

ЕДНА ВИДНА ПОЛИТИЧЕСКА КУРВА ГОСТУВА И ДАДЕ ИНТЕРВЮ НА ЕДИН ПРОЧУТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН МЕРЗАВЕЦ

Да, снощи агент от ДС Гоце Пър-ванов, подвизавал се доскоро като българ-ски президент – и московски резидент най-вече, разбира се! – благоволи да даде мило интервю на своя боен другар от ДС, агент Димитър (Кеворк Кеворкян), подвиза-вал се години наред под маската на “сво-бодомислещ интелектуалец” като пръв телевизионен ментор на комунистическия режим – и възкръснал наскоро в една частна телевизия, за да се ознаменува подобаващо успешно вихрещата се реко-мунизация и реживковизация на европейс-ка България в наши дни! Смятам, че е потребно да се реагира някак на тия по-

31 зорни прояви в нашия “културен” живот, щото Кеворкян продължава да се опитва да се представя за “културен” и дори “нравствен” стожер, криейки умело своя червен ченгесаро-комунистически задник.

Всички тия мероприятия, разбира се, имат откровен милиционеро-комунистически и предизборен характер и се провеждат неслучайно, а именно като част от широката кампания по видиотяване особено на по-младата част от българското природонаселение, което не помни мер-зостите на комунизма, т.е. е податливо на насаждането на една едва ли не “роман-тична” носталгия по чумата на ХХ-ия век. Разбира се, има ретроградни, бесовски комунистическо-олигархични и проруски сили, които щедро заплащат подобни активни мероприятия, едно от които беше и провеждането на “научна конференция” (!) в чест на Людмила Живкова (!!) в СУ “Св.Кл.Охридски” (!!!). Прочее, тия дни пак научих, че на събора на русофилите в България някакъв руски владика бил се изказал в речта си, че България и Русия били, представете си, “една държава”, и бил бурно аплодиран от продажниците-рубладжии, за които свободата и нецио-налната независимост на България нищич-ко не означават! И така нататък, човек всичко не може да изброи. Но трябва неп-ременно да се реагира.

Кратко разяснение на заглавието на този текст: Една видна политическа курва гостува и даде интервю на един прочут телевизионен мерзавец. Защо така определям и двамата участници се подразбира от всеки, но все пак ми се ще да дам едно пояснение.

Първанов е прочут и доказан лъ-жец. Той същият беше обвинен от бившия си другар Жан Виденов, че в политиката е работил предимно за себе си, че изобщо не е ставал за президент, т.е. подозрения-та, че яко се е облагодетелствал (с мезо-нети, с драгоценни пушки и с какво ли не още) по времето, когато беше слуга на руско-българската ченгесаро-кагебистка мафия и олигархия, сиреч, беше, предста-вете си, “български президент”, излиза, са съвсем основателни. Курвинско е едно такова поведение: да проституираш за своя облага с политиката, щото политика-та, както и да погледнем на нея, по начало следва да е едно вдъхновявано от идеи, не от нещо друго, занимание. Е, у нас пре-димно курви се занимават с политика, по тази причина, явно, сме и такава курвинска държава. Нов бардак със стари курви не може да се направи, нали така гласи пого-ворката? Е, Гоце е именно от тия стари политически курви. И това си пролича в т.н. му снощно “интервю”.

За Димитър Кеворкянов, защо пък да е “мерзавец”? Ами защото това одиозно лице винаги е служило на ония сили, които закопаха България, които разтерзаха мно-

гократно препатилия наш народец, което е участвало най-активно в организацията на масовата илюзия, наречена “български преход”, което е било движеща сила в безброй най-мръсни медийни кампании, примерно, срещу свалянето от власт на първото и на второто демократични и проевропейски правителства на България; Кеворкян, по заповед от ДС, въздигна чрез предаването си в единствената тогава телевизия на най-предни места безброй предатели и мерзавци, които изиграха най-мръсна роля, та да бъде прекършен и удавен в мръсотия толкова възвишения устрем на народа ни към свобода и демок-рация; много мерзости е извършило туй лице, затова и благоволих да го нарека “мерзавец”. Чини ми се даже, че думата е мека, ама хайде, от мен да мине, аз съм щедър и благороден човек.

Толкова, и иначе интервюто беше сиво и безлично, то не можеше да е друго, щото интервюираният беше именно само “лице на безличието”, ако ми бъде позво-лено да използвам израза на Огнян Мин-чев. Напъва се Кеворкян да направи някак-ва мерзостчица, подпитва заговорнически за Костов, намига на Гоце, ала оня не вдена, и не се получи активното мероприя-тие нещо, май ще им дърпат ушите и на двамата! Както и да е, да си берат те рези-ла.

А сега, понеже бързам за работа, да пожелая приятен ден на всички и ус-пешна седмица! Е, желая ви ги тия неща, бъдете и здрави!

РЕКТОРЪТ НА СУ "СВ.КЛ.ОХРИДСКИ" ПРОФ. ИЛЧЕВ РЕАБИЛИТИРА КОМУ-НИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ

Според мен, изходът от небла-гоприятно рефлектиралата за никоя от страните панихида в чест на комунистодик-таторското семейство "Живкови", натресе-на в елитния СУ, минава само през оставка на организиралите го Ив.Илчев, Пл.Митев и Ис.Баева! За подобни деструктивни, умопомрачителни подходи няма компроми-сен вариант! (Stoyan Dermendjiev)

Споделям изцяло, подкрепям! (Ангел Грънчаров)

К.КЕВОРКЯН В ТЕЛЕВИЗИОНЕН МОСТ ЩЕ ОСЪЩЕСТВИ ОТВАРЯНЕ КЪМ ОНЯ СВЯТ И ЩЕ ПРОВЕДЕ ВЪЛНУВАЩ РАЗГОВОР С ЛЮДМИЛА И ТОДОР ЖИВ-КОВИ!!!

21 октомври 2012, неделя

Хареса ми нещо, написано от г-жа Ralitza Kovacheva, което си позволих съв-сем мъничко на допълня; ето как:

Сензация!!!! Кеворк Кеворкян в директен телевизионен мост довечера ще осъществи отваряне към оня свят и ще проведе вълнуващ разговор с Люд-мила и Тодор Живкови!!!

Превод в ефир – самата Ванга! Историческото събитие ще бъде

увековечено за бъдещите поколения от художника Светлин Русев, хореография и танци – Нешка Робева!

Малоумници, не пропускайте шоу-то, заслужава си! Който изгледа предава-нето ще спечели билет за концерт на Ива-на - или пропуск за чалга-дискотека по избор с куверт за половин кило дряновска ракия и 200 грама фъстъци!

Да живей България! Да живей българският вампирясъл комунизъм! Нека на всички вас, които четете тази обява, да ви потръгне в тотото – и да улучите тая вечер джакпота! ЗАБЕЛЕЖКА: Току-що получихме последно съобщение от медията на Кеворкян: пора-ди технически причини телевизонният мост с Оня свят няма да може да се състои, поради което тази вечер събеседник на Кеворкян – вместо предвиденият разговор с духовете на Людмила и Тодор Живкови! – ще бъде бившия президент Георги Първа-нов (агент от ДС с кличка "Гоце"), боен другар на Кеворк Кеворкян (агент Димитър) по линия на ДС-КГБ...

РАЗНИЩВАНЕТО НА ЕДНА ТАЙНСТВЕ-НА И ЗЛОВЕЩА МИСТЕРИЯ, ВЗЕТА НАПРАВО ОТ СЪВРЕМЕННИЯ НИ ЖИ-ВОТ

32 21 октомври 2012, неделя

По вчерашната публикация на те-

ма Голото мъжко тяло, излязла в сайта на моя Център за развитие на личността •HUMANUS• един приятел е написал сър-дечен, развълнуван коментар, на който се наложи да отговоря понеже съдържа твър-де важен според мен проблем; ето и двата коментара, публикувам ги отделно, та да могат да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, пък и да се запазят за аналите на бъдещата, още ненаписана нравствена и психологическа история на нашето време; та този човек пише ето какво:

Изцяло и с пълна възхита те под-

крепям, лъчо, не само в основателната ти и справедлива борба срещу безпросветна-та, срещу позорно преследващата те ди-ректорка на ПГЕЕ-Пловдив, срещу “укра-шението” на българската административ-но-командна простотия: г-жа СТОЯНКА АНАСТАСОВА и нейните подобни подг-ласнички в същото училище. Къде са здра-вите, честните и смелите учители, а и техните ученици в училището, за да им дадат заслужен, справедлив и ясно видим отпор?! – основателно питам!

С което биха защитили преди всичко и на първо място: собствената си, почтена, будна и свободна съвест! Неп-римирими със злото, злобно, некадърно и дребнаво, неоснователно, нагло, предиз-викателно, но недопустимо развихрило се пред техните очи!

Но те подкрепям и във възгледите ти за човешката голота и отношението ни към нея. А току-що прочел и историята със снимката на чисто голия, прекрасен юно-ша-мъж, върху обложката на твоята книга-учебник, се и разсмивам – облагороден и освежен от нея.

И не мога да не се възхитя на твоята гражданска смелост и съвест, на твоята основателна вяра в собствената правота да отстояваш така свободно, отк-рито и полезно за обществото ни своите, не български, не европейски, а съзвучни на най-добрите световни културно-философски, което ще рече: мъдри, ис-тинни, точни, полезни, основателни и безспорни възгледи по тези, уж щекотли-

ви, но действително само за истинската глупост, простотия, безпросветност и срамни, срамотни, и непозволени за откри-то и свободно обсъждане, само за отчай-ващото скудоумие-некултурие и за наглото лицемерстване въпроси.

С теб съм, учителю! 20.10.2012г. ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ

Отвърнах му ето какво: Г-н Петков-Трашов, благодаря ти

за толкова сърдечния коментар – и също така за подкрепата в тежък за мен момент! Явно имаме близки, родствени духовни ценности, явно се вдъхновяваме все от едни и същи идеи - щом по толкова анало-гичен начин реагираме на нещата от живо-та. А и проявяваме все една и съща страс-тна непримиримост спрямо онова, което трови живота ни! И това съвсем не е уди-вително, напротив, толкова е естествено – и човечно! Иска ми се да вярвам, че в тази наша въпреки всичко така обична страна има и много други хора, които са способни като нас да се вдъхновяват от най-възвишени нравствени принципи – и да са способни най-вече да отстояват и на дело така съкровените за съвременния човек идеали на свободата, честността, добро-тата, истината, човещината, духовност-та! Има, убеден съм в това, много добри и достойни хора у нас, които са способни смело да се възправят срещу несправед-ливостите и своеволията на зли, самона-деяни администратори и управници, има човешки същества у нас, които са способни да победят страха, малодушието и недос-тойнството; вярвам, че това е така, именно, че не само има такива хора, но и че на дело се изявяват като такива, държат се като мъже и като борци. Защото ако не е, защото ако няма – горко ни! Нищо и никой тогава не може да ни спаси, никой и нищо не може да ни помогне!

На едно място поставяш въпроса: Къде са здравите, честните и смелите учители, а и техните ученици в учили-щето, за да им дадат заслужен, справед-лив и ясно видим отпор – основателно питам!. Искам да ти отговоря, понеже не ми се ще у хората да възниква невярна представа за психологическата ситуация в училището, в което работя. Понеже се боя, че от казаното и написаното до този мо-мент у читателя може да възникне невярно впечатление, както, боя се, е възникнало и у теб. А ето каква е истината, държа тя да се знае.

Ситуацията е тежка, но е психоло-гически обяснима – и най-важното: не е безнадеждна, напротив, аз съм оптимист за изхода на борбата! Вярно е, че има хора, които, предполагам от страх, са склонни да си мълчат, да потискат реакци-ите си; вярно е, че има и мерзавци, има

аморални типове, които, потъпквайки всяко чувство за достойнство, се подмаз-ват истерично на началството, надявайки се на благосклонността му, с оглед да черпят дивиденти и облаги – все пак знаем добре как е по начало у нас, и моето учи-лище, общността, в която работя, не прави някакво изключение; но е вярно и това, че тия последните, именно клакьорите и под-лизурковците, са единици, се броят на пръсти – и единодушно биват презирани от огромното, ала, за жалост, все още пасив-но мнозинство, което с мълчанието си показва несъгласие, изразява своя катего-ричен отпор, ала – засега! – не намира сили не на думи, а на дело да заеме ясна, твърда, безкомпромисна нравствена пози-ция. Но аз, казах, съм оптимист относно изхода на нелеката борба, която съм пред-приел – и искам тук да посоча извора на своя оптимизъм.

За тия месеци, в които съм под-ложен на наистина дива, ирационална политически мотивирана ексцесия, на беса на ръководството, на всекидневен тормоз в опитите му да ме извади от равновесие, да ме прекърши, да ме принуди да капитули-рам и или сам да си взема шапката и да си тръгна, или пък да сторя някакъв гаф, та да бъда уволнен "съвсем законно", аз срещам всекидневни изяви на съпричастност, сим-патия и подкрепа от страна както на мно-зинството от учителите и учениците, така и от хора, чието име е неотделимо свързано със славната история на това наистина най-елитно пловдивско учебно заведение - и които са силно обезпокоени от това, което си позволява да прави сегашното ръководство, и то не толкова по отношение на мен, но и по отношение на цялостната му, съвсем невярна в основата си, дълбоко сгрешена политика. Та ако ги нямаше тия всекидневни изяви на човешка съпричаст-ност, солидарност, симпатия и подкрепа, аз отдавна да бях рухнал; ала, за щастие, ги има тези прояви! И тия хора не само ми вдъхват сила и убеденост, че съм на прав път, че каузата, за която се боря, е кауза нравствена, неегоистична, полезна за всички и най-вече отговаряща на потреб-ностите за качествено образование и лич-ностно-духовно заякчаване на младежта, т.е. именно е борба, водена в името на безкористни, най-чисти, благородни нравс-твени цели и подбуди. Това съм длъжен да подчертая най-дебело, защото тази е исти-ната! Длъжен бях да я кажа, понеже иначе щеше да бъде несправедливо, а не ми се ще заради моя некоректност или несмис-леност да бъде лепнато някакво петно върху нравствения облик на моите колеги, а и най-вече на училището, пък и на учени-ците, защо не! Огромната част от ученици-те, благодарение на блога ми, знаят за случващото се и открито ме подкрепят, изцяло са солидарни с мен, открито недо-волстват и роптаят; разбира се, като пре-

33 подавател, се старая да ги убеждавам да бъдат сдържани, да не изпадат в крайнос-ти, но възмущението от случващото се, и то по изцяло нравствени подбуди, в нашата общност е твърде ясно изразено! Тъй че ви моля да не оставате с впечатлението, че съм изолиран, че наоколо срещам само глухо мълчащи, враждебни хора, не, няма такова нещо, наопаки, ситуацията е корен-но различна, истината е съвсем друга, ето и затова съм такъв оптимист! А сам знаете, че за хора като нас истината е най-важното и значимото, за нея именно ние се и борим! Аз затова така се радвам, че преоблада-ващите обществени настроения в това училище са такива, че огромната част от хората в наистина тежката ситуация се държат изцяло достойно, морално, човеч-но. Затова решително възразявам, ако някъде съм дал повод или основания да се мисли в противната посока, ако несъзнава-но съм насърчил впечатлението, че неща-та са едва ли не безнадеждни – и без да искам съм хвърлил някакво петънце върху имиджа на училището.

Ето, за да не е окаже, че говоря голословно, искам да дам още един значим щрих към ситуацията, която може да хвър-ли допълнителна светлина за случващото се. Тия дни се срещнах по негово настоя-ване с един непознат до този момент за мен човек, който, обезпокоен за моето здраве и за положението ми в училището, държеше непременно да разговаря с мен – за да ме информира за неща, за които аз даже не съм подозирал. Ще си позволя да предам и тук казаното от него – понеже получената информация според мен е важна. От само себе си се разбира, че не мога да разкрия самоличността на този човек, който, прочее, ми обеща пълна подкрепа – ако нещата стигнат до съд. Та ето какво ми каза този човек, предавам основното и държа да подчертая, че тук се изявявам в качеството си на блогър, т.е. на нещо като, с извинение, "журналист" (щото ний, блогърите, съвсем не завиждаме на морала на огромната част от българските журналисти – и ги превъзхождаме в това отношение!), но най-вече в качеството си на български гражданин, а не на служебно лице, не на учител, не на подчинен на г-жа Анастасова, директорката; та този тайнст-вен човек ми каза следното, предавам думите му съвършено точно, по смисъл, разбира се:

"Г-н Грънчаров, боя се, оставам с впечатлението, като чета писаното от Вас в блога Ви, че Вие наистина съвсем нямате представа с кого, с какви хора си имате работа - встъпвайки в отчаяна борба с директорката на училището Анастасова и нейната клика от подлизурковци. Затова ме е страх, че не само Ви предстои тежка, продължителна, изтощителна борба, която по здравословни причини можете да не издържите, но и че сте встъпил в битка за

една обречена кауза: неслучайно дирек-торката Анастасова е с такова самочувст-вие и неслучайно си позволява така аро-гантно да тъпче закона и да се гаври с човешки същества. Ще Ви кажа какъв е източника на нейната безскрупулност, понеже имам чувството, че Вие, като съ-щински идеалист и донкихотовец, единст-вен сякаш не знаете коя е тя, явно не подо-зирате какви мощни сили стоят зад нея.

Вашата така мила ръководителка Анастасова е дълбоко свързана с прочута комунистическа фамилия по линия на съпруга си: свързана е с рода на някогаш-ния член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател на тодорживкова България Георги Атанасов! Нима това още не го знаете?! Тази Анастасова е нещо като Пръмова-Кунева, само че действа на едно значително по-ниско ниво, вероятно поради крещящ личностен дефицит, но това съвсем не я прави по-малко опасна и вредна. Напротив! Вие, г-н Грънчаров, сте голям, непоправим наивник: как си предс-тавяте тази работа, а именно, че другарка-та Анастасова успя да победи 18 кой от кой по-достойни кандидата за поста директор на училището?! Нещо повече, успя да победи дори кандидата на управляващата партия ГЕРБ за този пост?! Вие погрешно си мислите, че тя е била кандидата на ГЕРБ, но това не е така, тя явно е покрови-телствана от силите, които именно са определили и решили ГЕРБ да е управля-ваща партия, именно силите, които Вие в писанията си така сполучливо определяте като "върховен и ръководещ всичко мили-ционеро-комунистически ченгесариат", дърпащ конците на процесите в България от толкова години насам, от повече от 70 години вече! Тя е покровителствана от хората и от силите, на които козирува и пред които рапортува самият Бойко Бори-сов: сега давате ли си сметка какви мощни сили имате срещу себе си? Бойко Борисов, всемогъщият властелин, е нищо, е една мижитурка, той е само един жалък шут, една играчка в ръцете на тия могъщи сили, към които принадлежи твоята лицемерно-любезна и така хрисима другарка Анаста-сова, малоумни ми наивнико Грънчаров! Ето защо съм така обезпокоен за Вашето бъдеще и за Вашето здравословно състоя-ние, понеже сам знаете, че който е предиз-викал тия сили, колкото и влиятелен и могъщ да е бил, добро не е видял. А Вас лично ще Ви смажат, простете, като гнида, като бълха, която смущава царствения им покой!

Сега разбирате ли, наивни ми г-н Грънчаров, защо хората около Вас ги е така страх? Те знаят това, а Вие, ето, оказ-ва се, не го знаехте – и затова сте повел такава безразсъдна, обречена битка! Вие, простете, драги ми г-н Грънчаров, сте един глупак, съжалявам, но все някой трябваше някога да Ви го каже! Вие сте "луда глава"

и несъмнено скоро ще си строшите главата, ала имате прекрасно семейство – ето затова ми е жал за Вас, ето затова дойдох да Ви кажа тия приказки! Жал ми е също за старата Ви майка, която ако раз-бере какво става с Вас, няма да издържи и ден. А аз познавам майка Ви, понеже коре-нът ми е от Долна баня, от Вашия роден град. Затова Ви и чувствам някак си бли-зък, затова исках да Ви направя това доб-ро: да Ви отворя очите! Пазете се от тия хора, макар че вече е късно! Напуснете, бягайте от очите на гневната Анастасова, защото тя, за жалост, е такъв човек, че няма да миряса, докато не Ви унищожи! Тя не може да Ви понася тъкмо защото сте талантлив и добър човек, а такива хора като Вас са смъртна опасност за хората като нея. Тя е зла, отмъстителна, безжа-лостна, нещо наистина не е наред при нея - що се касае до онова, което именно ни прави човеци и човечни. Ще Ви унищожи без да й трепне окото - и в същия миг ще забрави за Вас, щото има още много други хора да унищожава. Няма да миряса дока-то не направи така, че всички около нея не станат по-бледи личности от самата нея. Тази, уви, е истината. Тъй че Вашата борба наистина е на живот и смърт, но се боя, че за Вас вече живот няма в това училище, тъй че бягайте, спасявайте поне живота си! И спасете по този начин и семейството си, спасете и старата си майка, и болния си брат, за когото така самоотвержено се грижите! Казвам Ви това, понеже много съм загрижен за Вас, моля Ви, вникнете в думите ми, моля Ви, спасете се! Вие, ако се съхраните, можете още много да дадете и на образованието, и на културата, и на философията на България, затова Ви моля да проявите разум и да отстъпите.

Знам, че не сте такъв човек, поз-навам Ви повече отколкото можете да предположите. Но помислете малко: ако гърнето удари камъка и ако камъка удари гърнето резултатът нали ще е все един и същ?! Нали все гърнето ще се счупи, драги ми Грънчаров, а ти не си мисли (минавам на "ти" щото те чувствам близък и това "Вие" вече не ми се превърта езика да го изговарям!), че си камъка, не, ти, Грънча-ров, си гърнето, мама му стара, и това ли не разбираш, а уж си по произход от рода на грънчари?! Голям наивник си, голям романтик си, луда глава си, ето, искам да ти дам малко разум, щото си заслепен от своя идеализъм - и си се откъснал от прок-летите, от отчайващите български реал-ности, в които сме поставени, в които се налага да живеем вече толкова години. Аз даже те съветвам да бягаш някъде в чуж-бина, щото останеш ли в България, непре-менно ще те смачкат като гнида; тъй че бягай, спасявай се, човече, моля ти се, помисли за себе си и за близките си хора!"

Ето, в този дух този човек ми го-вори повече от час! Признавам си, на мо-

34 менти си мислех, че е пратен да ми казва тия неща именно от тия "страшни сили", срещу които уж говореше, понеже на мо-менти имах впечатлението, че не е съвсем искрен в прекалената си загриженост за мен. Но нали знаете как е в тия работи, в тая човешка и нравствена сфера: човек никога не може да е сигурен, не може нищо да знае положително, единствено-то, което имаме и на което следва да се осланяме, е онова, което ни говори сърце-то! А сърцето ми говори, че тоя човек сякаш наистина искаше да ми подаде ръка и да ме спаси, нищо че тезата му е така изгодна за ръководството, за директорката Анастасова, т.е. за "мощните сили", които тя уж олицетворявала. Щото пък, от друга страна си мисля, тя ако беше наистина така могъща, защо щеше да ламти така силно за тоя общо взето невзрачен дирек-торски пост, поне заместник-министърка или евродепутатка да беше пожелала да стане?!

Това е, драги ми г-н ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ, сега сфащате ли колко много съм я загазил, в каква тежка ситуа-ция съм попаднал, какъв убийствено сло-жен казус ми е предложил за разнищване животът тия дни?! И това не ми е за пръв път, напротив, много пъти съм попадал в подобни безизходни ситуации. Аз съм описал много свои преживелици в книгите си, примерно в книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, който я е чел, много знае за това, което ми е минало през главата когато по една приумица на съдба-та ми се наложи цели 7 години да бъда в "гнездото на осите", именно да бъда асис-тент по философия в катедрата по "Марк-сизъм-ленинизъм" на Пловдивския универ-ситет, също и в по-новата си книга ПРЕ-ЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА, а пък и в една друга философско-психологическа и "мемоарна" книга, която написах наскоро, тя се казва ТАМ ГОРЕ, ПОД ЗВЕЗДИТЕ, където описвам свои преживелици когато съм бил войник. Сам виждате, аз вече мемоарите предвидливо съм си ги написал, тъй че вече мога спо-койно да мра. Аз иначе отдавна съм се прежалил де, затова говоря така. Майната му, та нали човек "да живее" унизен, на колене, потънал в малодушие е много по-лошо и по-грозно от това достойно да умре – нали така, нали на това учат учениците учителките по литература?! Е, щом така ги учат учителките по литература (а самата г-жа Анастасова е просто учителка по лите-ратура и български език, нищо че се навря да бъде директорка на едно професио-нално учебно заведение!), значи тъй тряб-ва да бъде, т.е. трябва не само на думи, а и на дело да го спазваме. Ето, удава ми се сега сгоден случай да умра достойно, подобно на своя идол Сократ, а аз мало-душно да взема да треперя, да бягам, да се излагам на стари години, да се крия, та

да се спасявам - Сократ да не би да е бягал като са го съдили, като са го хулили, като са се гласили да го убият?! Е, и аз няма да бягам; като познавам себе си, твърдо мога да заявя поне това! Ще срещ-на смело съдбата си, гледайки смъртта право в очите: понеже за нищо, дето съм правил в дългия си и нелек живот, не мога да съжалявам. Тъй мисля, от това няма да се откажа.

Това исках да ти кажа, драги ми г-н ПЕТКОВ-ТРАШОВ. Дано написаното не е прозвучало прекалено патетично и неиск-рено, но аз съм чувствителен, импулсивен човек, говоря и правя само онова, което ми диктува сърцето; нямам никакво доверие на самоуверения разсъдък, който именно ни учи на недостойнство, на мекушавост, на безсърдечност, който ни прави страх-ливи, който ни тласка към това да правим разните му там сделки със съвестта си, който ни тика към презреното спокойст-вие. Философията, милата, ме е научила на тези неща – и аз сега на дело, накрая на живота си, няма да се опозоря като почна да правя обратното на онова, в което вяр-вам, в името на което съм живял през всичките си години – и на което съм учил учениците си; не, това от мен не го искай-те!!!

Не, изобщо не се правя на герой, не, такава суетност ми е чужда, аз искам чисто и просто да си остана човек – и това ми стига, то ми е предостатъчно. Да си умра като човек – има ли по-хубава, по-желана участ от това?! Да кажат някога за мен: "Тоя, дето лежи тук, горкият, беше човек: роди се, живя и умря като чо-век!", ето, до това се свежда моето тщес-лавие, в това се корени моята гордост; тия прости думи, тази епитафия искам да на-пишат и един ден на гроба ми. Нищо друго не искам, за нищо друго не си мечтая...

БОЖЕ, БОЖЕ, НЕ ИМ ПРОЩАВАЙ: ТЕ ЗНАЯТ КАКВО ПРАВЯТ!

октомври 21, 2012

Публикувам и в своя блог комен-тара на моя съгражданин Борис Тодоров, който той е написал в блога си по повод на “научната конференция” в памет на “незаб-равимата Людмила Живкова” и го е обна-родвал под заглавието Люси Умното и интернационал-социал-цървул-прогре-систите; правя това по една-единствена причина: съгласен съм с всяка една дума в този текст, което пък ме освобождава от задължението сам да пиша по същата тема, щото ме е страх да не излезе, че съм още по-рязък; и тъй, ето какво пише авто-рът:

Бях решил да не пиша за полити-ка повече в този блог. И бях на път да удържа думата си на слабохарактерен и податлив на емоции сив човечец, ако не

бях прочел няколко постинга тук, към които трябваше да съм студен като духът на Йордан Йотов та да не отговоря по достойнство на тъпоумните нагли и дебе-лооки авторчета, скрити зад никове и пето-лъчки.

Тръгнали другарите крипто-комунисти – тоест – комун. онанисти – помени да правят за Люси Умнотo, която приживе никой нормален човек у нас не понасяше. Па като захванали ония хвалби, като заредили онези дитиримби, като наг-ласили червената чалгия на ура, ще си помисли някой тийнейджър, че е била певица от ранга на Лейди Гага!

Малей, малей – йорданйотовата хубавица портрети на свако си Тодор – правешкия копанар носила, а Бойко Тра-вестита чак няколко сълзи пролял от уми-лителни спомени за кака си Люси, на брат’чеда Иван булката…

Мила родна безродна картинка! И викам си тва добиче, Люси Умното де, с кво я помнят хората?

Питах един-двама съседи – освен, че е на правешкия копанар щерка друго никой не знаеше. Е, бай Петър си знаеше – голем челяк беше – вика: малце запецваше като говореше, ама кой си нема дефекти? Ти да не си без косури, а?

Не съм, ама и не съм искал да наследявам държава, я!

Ама направи световноисторичес-ки принос към българският народец – пост-рои с народни пари камбанарии, за децата уж де.

Мислих, мислих, ама съм си прис-трастен и стигнах до извода, че щерката на Правешкия копанар, ако тейко й не беше пръв партиен и държавен другар едва ли щеше да бъде нещо повече от начална учителка на половин щат в училището в Трудовец и до днес. Ама мен кой да ме брои – аз духом съм сред онези двайсети-

35 на увредени и пристрастени към истината и справедливостта студенти, освиркали и “осквернили” светлата памет на това при-родно недоразумение. И мамицата им живкови мъдолизци – в деня на Св. Иван Рилски решили да празнуват!

Боже, Боже – не им прощавай – те знаят какво правят!

РАЗБРАХ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, ЧЕ ДА МИС-ЛИШ Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩОТО ПРЕЖИВЯ-ВАНЕ, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НА ЧОВЕКА!

20 октомври 2012, събота

Пак решавам да публикувам ня-колко текста, писани от мои ученици, на които наскоро зададох за писмен отговор следния въпрос: "Какво най-важно, по твоя преценка, научи и разбра, занима-вайки се през миналата учебна година със съответните философски предмети?". Ето какво е написал А.Н., ученик от 11-ти клас:

Миналата година изучавах пред-метите етика и философия на правото. Може би това бяха досега най-интересните и същевременно най-трудните предмети, които е трябвало да изучавам. Предметите ми бяха интересни защото ме караха да се замисля какво знам, как мисля и защо мисля по този начин - и дали наистина има нещо вярно в разсъжденията и разбирани-ята ми. Трудни ми бяха защото коренно се различават от досегашните предмети, които съм учил и продължавам да уча. В следващите редове смятам да обясня защо мисля така.

Може би най-голямата ми грешка беше, че си мислех, че мога да мисля или по-точно че се самозаблуждавах, че умея да мисля. Истината е, че до момента по изучаваните предмети от мен още от 1-ви клас до сега, вече в 11-ти клас, не ми е

оставало голям избор по отношение на това, което ще уча или мисля. Винаги досе-га учителите и тяхната "дясна ръка" учеб-ника са ми казвали какво трябва да науча или, по-точно, да знам (може би още не знам значението на тези думи защото ми звучат еднакво по смисъл, но същевре-менно и аз, и другите хора ги използваме за различни теми и цели). Тези предмети са познати като общообразователни и/или точни науки, ако може ще цитирам един сръбски спортен коментатор "Кой отбор играе решавам аз!". Идеята ми е да кажа, че досега никога не ми се е налагало да изказвам мое мнение по даден въпрос, а трябва да уча или знам това, което пише в учебника за да мога на следващия ден да го споделя с учителя/учителката за да ми каже тя: "Браво, дете, научило си си урока, има знания в теб, затова ще ти пиша хуба-ва оценка!". Моята идея за мислене се свеждаше до това да уча (или сега както смятам че е – копирай, запаметявай, пов-таряй!).

Може би първите няколко урока по философските предмети миналата година бяха най-трудни за моето мислене, разбиране и учене защото трябваше сам да разбера какво да уча и това най-вероятно щеше да доведе до разбиране на материята, а не до разказването й. Ако оставим досега написаното за наученото оставам с впечатление, че не съм научил нищо през последната година главно зара-ди гореизброените причини, а мозъкът е като всичко останало в човека – ако не се тренира ще закърнее и много трудно ще възвърне способностите, които е притежа-вал. Тъй като след като се замислих наис-тина какво знам и вече като знам, че нищо не знам, смятам да приключа с няколко изречения моето есе.

Може и да не съм научил нищо в последната година, но се радвам, че пред-метите, които се опитвах да разбера успя-ха да ми отворят съзнанието до известна степен и ме накараха да използвам мозъка си пълноценно, а не само за запаметяване на уроци. Може да не знам нищо по пред-метите, но поне знам, че нищо не знам и мисля, че в скоро време ще успея да про-меня това като ще се опитвам да мисля с мозъка си, който умее това, нали?!

Това е написал А.Н., ученик от 11-ти клас. А ето какво е написал А.Л., който също е от 11-ти клас; не им давам целите имена, щото не съм взел съгласието им за тази публикация на техните писмени рабо-ти:

От миналата година оценявам ка-то най-интересни и важни темите за исти-ната и за душата. Разгледахме доста теми, но точно тези две теми ми направиха най-голямо впечатление.

Тези теми ме накараха най-старателно да се замисля и да започна да разсъждавам, достигайки до финалните си

изводи. Понякога съм оставял всичко друго и, увличайки се в разсъжденията си, забравях за времето. Чудесно е това чувс-тво! Разбрах за първи път, че да мислиш е най-вълнуващото преживяване, което може да се случи на човека!

Понякога съм влизал в спорове с хора, които не подкрепят тезата ми и предметът философия ме научи как да отстоявам своята гледна точка. Смятам, че философските предмети са оставили в съзнанието ми много повече и то твърде ценни за бъдещия живот знания. Тези предмети ме научиха да мисля философс-ки и ме подтикнаха да се развивам като личност.

Това е написал е написал А.Л. от 11-ти клас, а ето какво пък е написал Н.Г. от същия клас:

Часовете по етика и право мина-лата година бяха едни от най-интересните предмети защото обсъждахме неща, които биха ни помогнали за нашето личностно израстване. Научих доста неща от тези два предмета, за самия мен и за съучениците ми.

Харесва ми начина на провежда-не на часовете, защото ние правим изводи върху написаното в помагалото, но с наши думи, с нашата мисъл. Също така ми ха-ресваше и средата, свободната атмосфе-ра, в която преминаваха часовете, особено това, че можем да излизаме от час и да се връщаме когато си искаме, без да даваме никакви обяснения къде ходим и какво правим. Макар че аз лично не съм злоупот-ребявал с това право. Одобрявам и точко-вата система защото за да изкараме висо-ка оценка трябва да участваме в обсъжда-нето по-често и да допринасяме за реша-ването на проблемите.

Също така ми харесват и помага-лата, по които учим, защото се са лесно разбираеми от хора на нашата възраст и бързо пробуждат мисълта ни. Дори съм ги дал на родителите ми да ги четат и те казват, че са много интересни, че има голям смисъл в написаното.

В тези часове научих много за личностното развитие – за разлика от останалите предмети. В края на краищата смятам, че личността е най-важното, което имаме и затова за нея трябва да се грижим най-много.

Горното беше мнение на Н.Г. от 11-ти клас, а ето как е възприел обучение-то по тези предмети В.К., също от 11-ти клас:

Етиката ми помогна да открия пъ-тя както към себепознанието, атака и към опознаването на останалите хора. Един изключително важен и ценен предмет, особено сега, когато глупостта и простоти-ята са изцяло на почит. Етиката даде въз-можността на всеки един от нас да стане поне малко по-добър човек.

36 От философията на правото раз-

брах смисъла на едно от най-ценните, ако не и най-ценното нещо в живота на човека, а именно свободата. Признавам си, че преди да разгледаме темата за свободата, не бях се замислял колко важна всъщност е тя. Приемах я по-скоро като даденост, без да разбирам истинския й смисъл. Единственото, за което искрено съжалявам са малкото часове по философските пред-мети, които са ни определени по програма. Вероятно от Министерството на образова-нието пренебрегват важността на тези толкова нужни за нас предмети. Но това е обяснимо, нали за Министерството най-важното е учениците да знаят, а не да мислят...

Още много интересни мисли на-мирам в писмените работи на моите уче-ници, но сега сякаш се поуморих да пиша, първо писах свой сериозен текст, а сега вече доста време преписвам от техните писмени работи. Хайде да препиша какво казва З.Р. от 11-ти клас, с което и приключ-вам за днес; друг път може би пак ще про-дължа:

Етиката ми помогна да разбера много неща за себе си и за другите, то беше нещо като просветление да видя истинските лица на хората около себе си, а също да видя в истинска светлина и самия себе си. Това е много важен и завладяващ предмет, даващ ни възможността да раз-берем самите себе си. В часовете обсъж-дахме предимно за свободата, убедих се, че свободата наистина е най-важното в живота на един човек. Ако разбереш сво-бодата си от този ден нататък животът ти става по-добър. Не позволяваш на хората да те манипулират.

Разбрах много неща и за душата си. Душата според мен е свързана със съзнанието, разума, мисълта, словото, духа. Ако тялото няма душа, то ще е прос-то материя и неодушевен предмет. Душата ни прави цялостно и живи. По аналогия казано: функцията на окото е да гледа, но извадено от тялото и само по себе си окото не може да гледа, а това, което вижда, всъщност не е просто окото, а самата душа.

Обещах това да е последната ра-бота, откъс от която вземам тук; но ето, налага се да препиша и какво Б.С. пише:

Етиката ми позволи да преоткрия себе си във време, в което глупостта, не-вежеството и простотията са на почест и по-голямата част от подрастващите, а дори и по-възрастните изцяло са им се отдали. Етиката ми показа как би трябвало да се държа и ми помогна да доизградя характе-ра си. Това е предмет, обучението по който може да те обогати.

В началото ми беше малко скуч-но, но по-нататък ми стана интересно. Хубавото на предмета е, че ни подтиква да размишляваме върху въпроси, пряко свър-

зани с живота ни. Най-интересните за мен теми бяха за истината и за свободата. На моменти се усещах, че съм завладян от своите мисли.

Не искам да звучи самохвално, но с това имах предвид, че темите по етика някак успяха да ме накарат да мисля и да се задълбочавам в проблемите. Също така се научих да виждам всяко нещо от много ъгли.

Накратко казано по етика и фило-софия на правото научих не само нещата, нужни за предмета, а също сякаш успях да се развия и като личност.

ГОЛОТО МЪЖКО ТЯЛО

октомври 20, 2012

Съобщено бе, че арт-изложба,

състояща се от изображения на голи мъжки тела във виенския музей “Леополд”, и по-специално плакатите за тази изложба, наречена Голи мъже от 1800 г. до наши дни, предизвикаха вълна от възмущение. Цитирам кратко описание на създалата се куриозна ситуация: Говорителят на музея заяви, че има много оплаквания. Той приз-на, че не са очаквали толкова много хора да бъдат разстроени или ядосани от 180-те рекламни плаката на арт изложбата. Според него виенчани са предупредили, че ако от “Леополд” не направят нещо, те сами ще отидат с четки и ще замажат интимните мъжки части, а някои дори били предприели вече такива действия. Мъжките гениталии на плакатите ще бъдат покрити с червена хартиена лен-та, обеща той. И сподели, че “музеят не е щастлив от така създалото се поло-жение, още повече, че живеем в 21-ви век”. Иска ми се в тази връзка да поразсъжда-вам за съвременното отношение към голо-

тата – и да се опитам да покажа какво то ни говори, каква истина за нас самите то съдържа в себе си.

Прочее, преди няколко дни във Фейсбук се опитах да провокирам разговор по “щекотливата тема”, публикувайки след-ния коментар: “Скандалът е по-скоро с изображения (статуи, рисунки и фотогра-фии) на голи мъже, а не с някакви конкрет-ни мъже, съблекли се на публично място във Виена, както подвеждащо е представе-но в заглавието (Скандал с голи мъже във Виена)… Интересното е, че този скандал се случва в страна, която е твърде освободена и в морално, и в естетическо отношение. Представете си какво би се случило ако такава изложба на “мръсни картини” се състои у нас!”. Почти никой не реагира на тази моя покана за разговор, а това нежелание ми показва, че още по-настоятелно се налага да поговорим по темата за голотата. Наскоро пък в братска Македония статуя на Прометей, сложена на централен площад в Скопие, предизви-ка такава буря на морално възмущение, че се наложи да “доработят” статуята като облекат титана с гащи! За щастие, у нас никой не смее да си помисли да прави такива естетически и морални провокации, което също много говори. За философите онова, за което всички не щат, отбягват да мислят и да разговарят, е толкова по-необходимо да бъде поставено на внима-телно обсъждане, щото бягството от такива теми наистина много говори – за това какви сме ние самите.

Голотата по начало е тема-табу. Да не говорим пък за мъжката голота, за голотата на мъжа. С женската голота като че ли сме свикнали, даже сме се и преси-тили – имам предвид гнусните, кичозни изображения на разголени “мацки”, които ни гледат от страниците на вестниците. Изображенията на голи мъже обаче се считат за крайно неприлични, а пък инте-ресът към тях – за осъдителен. Нещо не му е наред на оня, който започне да се вълну-ва от мъжката голота – така се смята; затуй такъв непременно започват да го подози-рат в “хомосексуализъм”. За да сме спо-койни, за да са всички доволни, мъжете винаги трябва винаги да бъдат изобразя-вани с гащи. Да гледаме и да се възторг-ваме на “дибидюз гола” жена е пичовско, но голите мъже, мъжките тела изглежда поначало са си гнусни. И е срамота да гледаме такива изображения. Това е пре-калено “гейовско”, да не кажа “педалско”, а пък гейовете, знайно е, по начало са си големи мръсници и перверзници. Да не говорим за това – щото от само себе си се разбира – че т.н. “нудисти” са най-долнопробни извратеняци. Така в основни линии мисли по тия въпроси т.н. “широко” или масово съзнание.

Е, това съвсем не пречи всички в тайни нощни доби със затаен дъх да гле-

37 дат отвратителни порнографски филми, да точат лиги, съзерцавайки не просто голи мъжки и женски тела, ами и тяхната най-функционална порнографска употреба в разюздания секс; това да гледаш порно пак, разбира се, кой знае защо, се смята за пичовско, стига, разбира се, истинският мачо да не обръща капчица внимание на мъжете, а да е съсредоточен само на жен-ското. Предполагам, такива мачовци пос-тоянно и най-старателно примижават за да не забелязват мъжките тела и полови органи, а целият им интерес е обзет, раз-бира се, от женските такива. За жените не знам как е, не мога да си представя как масовата модерна жена се отнася към изображенията на тела от собствения и от другия пол, предполагам, то е аналогично на това как мъжете – “истинските мъже”! – следва да се отнасят към мъжките тела и към мъжката голота. Жената – “истинската жена”! – подобава, предполагам, да се вълнува предимно от мъжките тела и да е съвсем безразлична към красотата на собствения пол. Е, на жените прощаваме да се вълнуват от красотата на собствения пол, ний сме великодушни, даже и на же-ните-лесбийки прощаваме “извратеността”, стига да можем донасита да зяпаме изоб-ражения на голи и апетитни “мацки”, пък дори и да са лесбийки.

Ще започна с една мисъл, чини ми се, на Симон дьо Бовоар (тя е жена-философ, доколкото такава изобщо може да има, това е приятелката на Жан-Пол Сартр): “Оня, който се срамува от голотата, всъщност се страхува от свободата” (не претендирам, че в случая цитирам точно). Има някаква дълбока връзка между отно-шението към голотата и това към свобода-та. Опитвайки се да разберем себе си – а човекът, знайно е, не е нищо друго освен свобода! – трябва да се вглъбим в собст-веното си отношение към голотата, което пък ще ни покаже нещо значимо за отно-шението ни към свободата, сиреч, към нашата собствена човечност. Това важи, по моя преценка, и за отделния случай, за конкретния индивид, така и за “вида”, за човека изобщо и по принцип. Тук можем да подразделим проблема и да изследваме отношението си към своята голота – и към голотата на собствения пол, както и към голотата на противния пол. Здравата, естествената реакция към собствената голота и към голотата на тела от собстве-ния пол каква следва да е – нека всеки сам си отговори. Тук нещата са крайно изрази-телни, всеки щрих и нюанс носи голям смисъл. Това, че и за двата пола общо взето голото мъжко тяло се възприема (в масовия случай) за “греховно” и “мръсниш-ко”, а интересът към него за “безсрамен” и “развратен” (а пък за красотата на мъжкото тяло е съвсем неприлично да се говори, особено пък от мъже!) е твърде показател-но за осоеностите на културната (с извине-

ние!) ситуация, в която ние, съвременните хора, се намираме. Случилото се тия дни във Виена, имам предвид скандала с онази изложба, на мен лично ми говори, че се касае за базисни мирогледни и духовни особености на евро-християнската култура, към която, така или иначе, и ние принад-лежим.

Разбира се, в други епохи и кул-тури по съвършено друг начин са се отна-сяли към голотата както на женското, така и, особено, на мъжкото тяло, отношението към което в наше време е така проблема-тично. Знайно е, че в древността хората съвсем не са се смущавали от голотата, и собствената, и чуждата, примерно на олимпиадите в антична Гърция спортисти-те-мъже са се състезавали съвсем голи. Нищо неприлично или срамно не е имало в това да се възхищаваш или наслаждаваш на красотата на красиви тела, било женски, било мъжки, понеже е ставало дума тогава за една здрава, неизродена, неопорочена от нищо естетика; та нашите тела са нещо природно-красиво, а как тогава природата да е “неприлична”? Както сега все още не се смущаваме чак толкова от голотата на животните – включително и на мъжките животни! – така тогава не са се смущавали изобщо от човешката голота, а пък изоб-раженията на голи мъже, на полови органи и пр. са били така почитани, че са били поставяни на най-видни места; даже най-важните обществени сгради, храмове и на органите на властта, били украсявани с изображения на еректирал фалос! (Това, прочее, не е лоша идея, примерно, на фасадата на Парламента да сложим един такъв грамаден еректирал фалос, който би имал голямо символично значение по отношение на това какво мислим и какво искаме, пожелаваме да се случи на нашите политици!)

На половия орган – пениса, фалоса – се е гледало както се гледа на всеки друг орган на тялото, примерно на главата, на ръцете, на ушите, на врата или стъпалата и той не е бил свързван, както е сега, с такива прекалени негативни вълне-ния, които идат да ни намекнат, че явно тук нещата изобщо не са бляскави, имам предвид положението със сексуалната потенция на оня, който така силно се въз-мущава когато види изображение най-вече на добре еректирал мъжки полов орган – и при това дори не се смущава да покаже публично възмущението си. Прекалената привързаност на същите тия “моралисти” и кресливи до фалцет самозвани нравствени глашатаи към тайното развратничене в нощни доби, когато до насита гледат най-пошла порнография, пак ни говори за съв-сем същото: избило ги е на морализъм щото положението със собствената им сексуалност явно съвсем и изобщо не е бляскаво. Това искам да кажа сега-засега като принцип, та да подбудя, да се надя-ваме, един дебат. Бягството от такъв дебат за нашето отношение към голотата, неже-ланието да се разговаря откровено по тази “щекотлива тема” за мен като познавач на човешката душа също говорим много са същината на проблема, дори още по-изразително и категорично отколкото ако се разприказваме. А че тук е налице проб-лем, и то значим, касаещ и докосващ се до нашето отношение към дълбината на собс-твения ни живот и на удовлетвореността ни от него – в това, смятам, спор няма, в това всички могат да се съгласят.

Понеже от много години съм мис-лил и писал за тия неща (примерно в кни-гата ми ЕРОТИКА И СВОБОДА, писана преди повече от 15 години, а също и в други, по-сетнешни мои книги) бих могъл много да допринеса за един такъв разго-вор, но сега-засега не ми се ще по всички въпроси да се произнеса предварително; пък и темата е голяма, изборът на насока също предоставям на други, а аз само ще подкрепям. Ето няколко по-раншни мои публикации по същата или близки теми: За култа към тялото и за голотата, също Аз… тяло ли съм?, още много други мои публикации могат да се открият ако се поразрови човек; книгата ми ЕРОТИКА И СВОБОДА също е достъпна, а това е една необичайна, твърде диалогична книга, от която всеки много може да почерпи. Също-то може да се каже и за моята книга ИЗ-КУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие Етика на достойнството), в която има доста теми по същия проблем, проблема за нашите реакции към тялото и голотата на тялото. Много полезна в тази посока може да е и моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която вече има четири издания и се ползва, по отзивите, които съм получавал многократно, с голя-ма популярност сред най-различни кръго-

38 ве, особено сред младите хора, студенти и ученици.

Като стана дума за тази моя книга искам да споделя една история тъкмо по темата за голотата и отношението ни към красотата на мъжкото тяло; това е странна история, подходяща тъкмо за финал на този текст. Става дума за следното.

Когато подготвяхме с издателя третото издание на тази книга ни хрумна, за да провокираме интерес към нея, да устроим една провокация, можеща, по нашите предвиждания, да предизвика скандал, който пък да изиграе ролята на нещо като “рекламен таран” при разпрост-ранението на книгата, именно за разбива-нето на крещящото безразличие на нашата публика към истински ценните и потребни книги. Речено-сторено, това трябва да е било някъде към началото на века, щото книгата излезе, след известно забавяне, през 2002 г.; та решихме да украсим задна-та корица на книгата с изображение на едно “дибидюз голо” красиво момче; сюб-лимното в цялата работа беше, че реших-ме да не търсим някакво по-артистично еротично изображение, а да се спрем на едно “по-мръснишко” изображение; а като капак на всичко беше това, че подготвяхме книга, която да стане учебно помагало за учениците от гимназиите! Представяте ли си: учебник за българските училища, укра-сен с крайно неприлична “порнографска снимка”, и то не на какво да е, не на някак-ва “мацка”, а на голо момче, на съвсем гол мъж! И то не някаква “по-така”, по прикри-та, изискана и загадъчна снимка, а съвсем откровена, мръснишка; е, на снимката, която избрахме, момчето беше не с ерек-тирала пишка – то и това остана да сторим! – ала, въпреки всичко, се спряхме на доста неприлична и внушаваща “мръсни чувства” снимка. Готово, издадохме книгата и зача-кахме да разберем какви ще бъдат реакци-ите.

Аз мога да напиша цяла книга от-носно тия реакции, които не закъсняха; някога, ако имам излишно време, като едното нищо ще го направя, ще напиша такава книга, защото си заслужава. Първо, както си му е редът, обществото смутено замълча и онемя, фрапирано от наглостта: сякаш му бяхме ударили съвсем неочаква-но твърде силна плесница! Години наред после се случваха всякакви, най-чудати случки около тази снимка на корицата. Пропуснах да кажа, че на предната корица на същата книга сложихме една все пак по-естетична снимка на гола жена, но отзад… – леле-мале, какъв срам! – чисто голо момче с пишка! Сега нямам време да опис-вам какви именно случки се случиха около тази “ужасна снимка”: то не бяха крясъци на направо бесни от възмущение съзна-телни родители, то не бяха смешните до задушаване словоизлияния на разните му там инспектори, на разните му там начал-

ници на инспекторати по образованието, с които ми се наложи да разговарям и на които се наложи да давам обяснения за “своеволието” си, несъвместимо с морала на български учител; то не бяха умопомра-чителни като тържество на човешката глупост дискусии с непримирими директо-ри-моралисти, то не бяха даже крайно интересни и любопитни отзвуци на обикно-вени книжарки, които ми разказваха за показателни читателски реакции около корицата на моята книга!

Безкрайно любопитни бяха и ре-акциите на самите ученици, на които съм преподавал; абе общо взето ми излезе името на крайно пропаднал в морално отношение индивид с твърде съмнителна тенденция в сексуалната си ориентация, който, разбира се, изобщо не заслужава да е даскал, понеже, предполагам, подобно на Сократ, не по-малко, а дори повече е разв-ращавал младежта, вярно, в случая, бъл-гарската; и, другарки и другари, е цяло чудо как точно такъв пък системата още го търпи, а отдавна не са го уволнили и изри-тали завинаги от нашето родно училище?! Такива и още много други работи се случи-ха около тази злополучна историческа корица; изданието сега вече е същинска библиографска рядкост – и ония, които имат запазен екземпляр, могат да разчитат в бъдеще на солидна печалба дори в па-рично изражение.

Но да спра дотук, надявам се, ще поговорим повече по-нататък, в дискусия-та. Нейната тема може да е, примерно, така: За голотата и морала: защо е така възмутително да съзерцаваме изображе-ния на голи мъжки тела?. Или: “За гащите като крепител на морала”. Или: “Изврате-но ли е да се любуваме на изображения на голи мъжки тела?” Или вие сами предложете как да бъде формулирана темата. Но че си струва да поговорим за тия неща си струва, аз поне така мисля.

Хубав ден ви желая и приятен уи-кенд! И прощавайте ако има нещо лошо, примерно, ако съм ви накарал да се поза-мислите малко…

ДОПУСНАХМЕ В ЕВРОПЕЙСКА БЪЛГА-РИЯ ТОДОРЖИВКОВАТА КОМУНИСТИ-ЧЕСКА НОМЕНКЛАТУРА ОЩЕ ДА Е ВО-ДЕЩА И ДА ДЪРЖИ СЪДБИНИТЕ НИ В РЪЦЕТЕ СИ

октомври 19, 2012

Синчето на живковия (и жанвиде-новия) министър на образованието проф. Илчо Димитров, принадлежащ в ония бла-жени комунистически времена към най-тесния “интелектуален” кръжец на Людми-ла Живкова, та значи неговият син, именно сегашният ректор на СУ “Св. Климент Охридски” проф. Иван Илчев, главен орга-низатор на “научната” конференция в чест

на “Незабравимата Людмила Живкова”, бил заявил: “Това е смешно. Ако някой има мнение за Людмила Живкова може да отиде на конференцията и да каже при-мерно: “Тя е създавала концлагери”. По думите му всеки има правото да отиде и да заяви публично, че Живкова “е зъл гений за България”.

Моят коментар на това комунис-тическо безочие е кратък: комунистите са непоправими и са си все същите, ако ще да се представят за какви ли не, за “модер-нисти”, за “академици”, за “авангардисти”, за “капиталисти”, за “империалисти”, за “мистици”, за лунатици дори, за каквито и да се представят, отзад, неотлъчно, ги следва и лъщи все същият им немит чер-вен задник. Комунизмът в същината си е това: некадърност, аморалност, простащи-на и наглост на власт. Те, другарите, зато-ва са така признателни на комунизма: щото тогава некадърниците, като се подмазваха на големците като Людмила Живкова и Иван Славков, пък и лично на правешкия простак и наглец Тодор Живков, направиха и кариера, и титли придобиха, и имоти, и в апартаменти в центъра на София се нав-ряха, и по чужбина походиха, и на “арис-тократи” се правиха, независимо, че още крият дядовите си цървули и бащините си каскети в скриновете, там, дето са им се-мейните реликви.

Това, че сме допуснали в уж ев-ропейска и свободна България тодоржив-ковата комунистическа номенклатура във всички сфери на живота още да е водеща и да държи в ръцете си съдбините ни, е най-големият национален позор и прокобата на България. Добро няма да видим докато не изметем окончателно тая комунистическа измет, докато не поставим на мястото им тия наглеци! Тази е моята концепция. Не сме народ, щом търпим синът на Димитър Станишев, именно Серьожка Дмитрич, да е главен политически “лидер” на европейска България, докато дъщерята на комунисти-ческия милиционерски убиец Филип Боков да е шеф, представете си, на ЮНЕСКО, главен прокурор да ни е внукът на тодор-живковия приближен Борис Велчев…, да продължавам ли още?!

Навсякъде, във всички области, дори в областта на културата, образовани-ето, какво ли не продължават да колят и

39 бесят синчетата и внуците на все ония същите комунистически сатрапи с каскети-те, които дойдоха голи като пушки от пла-нините, а после лапаха ли, лапаха, лапаха, лъгаха ли, лъгаха, лъгаха, крадоха ли, крадоха, крадоха и убиваха ли, убиваха, убиваха… НЕДОРАЗУМЕНИЕТО БОКО ПАК ОСТРО-УМНИЧИ – И ОТНОВО СЕ ГАВРИ С ОНИЯ, ДЕТО МУ ДАДОХА ДА УПРАВЛЯ-ВА ЦЯЛА ЕДНА ДЪРЖАВА

ДИРЕКТОРИТЕ, ЯВЯВАЩИ СЕ ПАРТИ-ЗАНСКИ ПАРАШУТИСТИ, СА КАТО ПРА-ВИЛО НЕКАДЪРНИ, СЪС СКРОМНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ И ПРОФЕСИОНАЛ-НИ СПОСОБНОСТИ

октомври 18, 2012

Във Фейсбук се проведе кратка

дискусия по публикация в блога под загла-вие Хроника на едно бюрократично-политическо безумие, съдържаща пълния текст на моята жалба до Министъра на образованието и другите компетентни институции по повод на политически моти-вираната акция за моето уволнение от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова; та по-долу пуб-ликувам коментарите на различни хора.

Като куриоз съм длъжен да вмет-на в тази връзка, че днес на “оперативка” в училището директорката Анастасова пред-стави твърде тенденциозно новината за моята жалба, като, първо, заяви дословно следното: “Колеги, в предстоящия период очаквайте масирани всестранни проверки от страна на Министерството, понеже г-н Ангел Грънчаров е отправил жалба!”, а след това се помъчи да се подиграе с мен

относно това до кои институции съм адре-сирал жалбата, като спомена, че сред адресатите бил и… “премиерът Борисов”. Наложи се да реагирам, казах, че до Бойко не съм пратил жалбата, но че съм пратил и до… Господ едно копие, та да е спокойна, че ще бъде оценена подобаващо; добавих също, че жалбата ми е единствено относно погрешния стил на ръководство и за груби административни нарушения от страна на директорката, тъй че няма какво да плаши колегите, че и те щели да бъдат проверя-вани. Както и да е, а ето сега мненията на тия хора по самата жалба, които току-що открих във Фейсбук: Георги Кокеров: Страшно е в 21-ви век да стават подобни неща. Страшно е, че учи-телите и служителите в ПГЕЕ-Пловдив са спокойни и безучастни. Не виждат ли, че г-жа Директорката се е самозабравила и използва служебното си положение за изясняване на отношения и отмъщение?! Да, да, точно така. Изнесените факти по-казват и доказват, че от България не си е отишъл комунизмът. Само при комунизма имаше подобни случаи на мракобесие и саморазправа. Господин Грънчаров, моля Ви информирайте ни за развитието на инцидента. Христо Стоименов: Но най-тежкият проб-лем, по моя преценка, е този: г-жа Анаста-сова показа пълно неумение да работи по един съвременен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, разбиране; тя заложи на грубия адми-нистративен произвол, на недемократич-ността, на авторитаризма, т.е. все на отре-чени от времето ретроградни практики. Аз не съм единствен случай на подобно от-ношение от страна на директорката. Пора-ди това си позволявам да твърдя, че ситу-ацията в училището е крайно тежка и се налага търсенето на ефективни начини и средства за поправянето й. Не ми е без-различно бъдещето на това обвеяно със заслужена слава училище, в което работя вече толкова години – и в което минаха най-пълноценните години от моята профе-сионална и творческа зрялост.

За съжаление, г-н Грънчаров, то-ва е грозната истина… и вие не сте едини-чен случай… такива “ръководители” не само в сферата на образователното ми-нистерство, а и много други се мислят за “богове” и се разпореждат с “подчинените си”, а всъщност са едни малки “човечета”, с малки душици… И в много случаи са доста некадърни… не се отказвайте да отстоява-те себе си и да се борите… никога! Luben Bojilov: Г-н Грънчаров, работите и живеете сред хора, за които основният принцип е: “Който не е с мен е против мен!”. За съжаление това е философията на значителна част от ръководителите на

БЪЛГАРСКАТА “държава”. Не бих же-лал да обсъждам мотива и фактите по случая, те подробно и очевадно са описани във Вашето изложение. Според мен е необходимо ние, добронамерените хора, да информираме и потърсим съдействието на “заинтересованите институции”. Битката продължава, по пътя към Победата ще има и тежки моменти. УСПЕХ, приятелю, ние ще си свършим нашето задължение!!!!!!!! Diana Shuteva: Жалко е наистина, но и аз съм се сблъсквала с такъв “ръководител”, само че от страната на родител, а тя ди-ректор на детска градина! Безумията ги извърши по същите причини от самозабра-вяне, но при нея и от НЕКАДЪРНОСТ!… т.н. Боряна Петричева, гр. Велинград! Димитър Димитров: За съжаление пове-чето шефове са такива и особено тези, които са партийни парашутисти и с нищо не превъзхождат, а често са и под нивото на своите подчинени. И ги гони параноята. В държавната администрация е пълен цирк в това отношение. Защо да не е така и в образованието. Трябва директорите да са с мандат и да се назначават от комисия излъчена от колектива, настоятелството и общината. Инспекторатите и специалисти-те по образовани в общините са напълно излишни. Трябва да има орган, избран отдолу-нагоре от самите даскали и настоя-телствата, някаква независимост, автоном-ност от партийната партизанщина. Diana Shuteva: … Да отбележа също, че и от страната на инспектората, където пре-дизвиках проверка, нищо съществено не направиха, дори не извикаха директорката да присъства на срещата! Представете си какво покровителство – началника й да присъства, тя НЕ!!!… за какво говорим…! (да вметна бяха от една ПП) Luben Bojilov: Това “трябва” е празна приказка на нашето Българско общество (което много си го обичам). Няма чувае-мост от страна на тези, към които е отпра-вено съответното послание. Създавайте групи, съюзи, форуми и други организирани звена (от недоволни или засегнати и още-тени българи), които да разчупят и внесът в политическите централи “реализъм” и “заинтересованост” по проблемите за решаване. Така мисля и не влагам НИЩО ЛИЧНО!!!!!! Георги Кокеров: Необходимо и достатъч-но условие за успешна работа в едно звено е административният ръководител да е лидер. Това означава, че лидерът трябва да дава на обществото повече, отколкото обществото му дава. Когато ръководители-те са назначени партизански парашутисти, те са, като правило, неуки, със скромни интелектуални и професионални способ-ности.

40 Такъв е и случаят с тази особа

Анастасова. Не трябва да се оставя този случай. Трябва всички, които знаят, да вземат отношение. Познавам г-н Грънча-ров от ФБ и от неговите издания (чел съм някои от тях). Тази директорка не е среща-ла интелигентни и способни хора, автори на публикации, книги и др. Мисля, че прос-тащината и простаците трябва да се уни-щожават. И да се стараем за това.

АКТИВИРАХА СКЛОНЕН КЪМ ПРАВЕНЕ ДАЖЕ НА СЪВСЕМ БЕЗСМИСЛЕНИ МЕРЗОСТЧИЦИ, АЛА ИНАЧЕ ТВЪРДЕ УСЪРДЕН АВТОР НА КОМПРОМАТИ

18 октомври 2012, четвъртък

Ето че вече сме свидетели на

първите залпове на компроматна война срещу моята личност, за участие в която е вербуван и "мой бивш ученик" (слагам в кавички този израз, понеже моите ученици, от които не се срамувам, са носители на съвсем друг манталитет и на съответните личностни добродетели), притежаващ изискващите се наклонности за правене на разни мерзости; стилът на тази компромат-на акция е толкова добре познат от едно време, че съвсем не е нужно да подчерта-вам специално от кои среди е инспирирана такава една кампания; тъй като съм усър-ден изследовател на съвременните на-шенски нрави и психология, привеждам тук кратката ми полемика с този автор на най-актуалния, на последния по време компромат: Веселин Божков: Г-н Грънчаров, ако образователната ни система, която толко-ва ненавиждате, работеше адекватно, то уволнението Ви трябваше да се случи още когато аз Ви бях ученик, т.е. преди повече от шест години.

Ще си позволя да цитирам ваш колега философ, доцент в БАН, чието име ще запазя за себе си, понеже беше частен разговорът ни. Незнайно откъде се загово-рихме за Вас, може би съм му споменал, че съм бивш ваш ученик. Та доцентът, на изразеното от мен становище, че душевно-то Ви състояние говори за абсолютно

належаща хоспитализация, отговори с иронична усмивка: "Грънчаров твърде дълго се е занимавал с проблемите на битието. Нали знаеш, реалността по някое време започва да се размива."

Как Вие разбирате думите на ко-легата си не знам, но за мен са достатъчно показателни.

С уважение (най-вече заради представлението, което спретвате онлайн), Ваш бивш ученик, Веселин Божков. П.П. Агент на ГЕРБ съм. Понякога и на КГБ, ама само ако не са изпили водката. Ангел Грънчаров: Благодаря за станови-щето, г-н Божков! А защо, позволете да запитам, е трябвало още тогава (преди 6 години) да ме уволнят? Кажете, интересно ми е? Заради битието ли? Бихте ли пояс-нили кои са мотивите за така горещото Ви желание още тогава да ме уволнят? Stephan E. Nikolov: Хора като Вас, колега Грънчаров, а дръзвам да причисля и себе си към тази категория – на недопусканите, потискани, премълчавани, пренебрегвани – сме си потенциално уволнени: преди шес-тдесет, шестнайсет, шест години, няма значение. Някак ни изпуснаха в един мо-мент, а и други времена настъпиха – не може току-така да изчезнеш някоя нощ и дори близките ти да не смеят да попитат за теб. Заради което много ги е яд властима-щите и изживяващи се като господари на битието и всячески се стремят да ни тровят живота... Веселин Божков: Защото ни занимавахте с личните си политически възгледи, стара-телно опитвайки се да ни ги наложите, вместо с учебния материал. Това доста-тъчно ли е, как мислите?

Веднъж даже си направихме май-тап с вас. Предварително се наговорихме и на няколко пъти ви подхвърлихме реплики от рода на: "Костов ограби България!". Резултатът беше, че започнахте да блъс-кате по бюрото (съвсем буквално!), бясно пропагандирайки. Чак ни изплашихте в един момент да не се стигне до физическа разпра. Е, признавам, много се смяхме, но това ли е поведението на един учител?

Тогава ви заснехме с мобилен те-лефон, после качихме клипа в Интернет. Спомняте си, нали? Жалко, че колегите ви, по които толкова плюете днес, ни накараха да го свалим и изтрием. Щеше ми се да мога да го покажа на хората, които ви защитават, без да осъзнават, че защитават приятеля/познатия си Ангел, а не учителя Грънчаров.

Желая ви здраве, г-н Грънчаров! Ангел Грънчаров: Г-н Божков спретва компроматче! :-) Но ценното е че признава, че мотивът за моето така желано от някои среди уволнение е политически. Е, г-н

Божков, да бяхте малко по-умен, щяхте да се изразите завуалирано, но е хубаво, че непосредствено си признавате. Излиш-но е да попитам, но, хайде, ще го сторя: Вие сте социалист, нали познах? И сте ме мразил толкова докато съм Ви бил учител по политически мотив, правилно ли Ви разбирам?

Това, че сте ме мразил толкова, е чудесно, значи съм си вършел добре рабо-тата, щото моята работа като преподава-тел по гражданско образование е да драз-ня учениците си, та да ги предизвикам да заемат и те своята позиция. Все пак аз съм специалистът за това как следва да се преподават предметите, по които аз пре-подавам, а не Вие.

Тъй че е твърде глупаво и непоч-тено да ми говорите какво е трябвало и какво не е трябвало да правя в часовете си; аз решавам това, не някой друг, не Вие. А туй за Костов как обаче го измислихте? Аз името "Костов" в своите часове не упот-ребявам, нещо май Ви се е присънило това. Разбира се, трябвало е да си съчини-те компроматчето, ето, сетили сте се за Костов, бравос, похвално е!

Вярно, бяхте ме заснели без мое съгласие в час, бяхте качили в интернет клипчето, съдържащо моя реч пред класа, пък после малодушно го свалихте. Щото съвестта на доносника и мерзавеца винаги е нечиста, вероятно, нали така?! Ето, и сега не се свените да плюете по бившия си преподавател. Това говори за Вашия мо-рал. Прочее, кажете каква оценка имате при мен? Да не би причината за Вашата ненавист е, че не съм Ви писал 6-ца? Ка-жете де, не се притеснявайте, разкрийте душата си, изплачете си болката.

Човек неслучайно дръзва да се опозори публично като Вас, хайде, аз съм психолог, загрижен съм, искам да Ви по-могна, тъй че смело действайте, изплачете си болката, ще Ви олекне. И ще си очисти-те душата. И повече мерзости няма да правите... Ний, учителите, ний, психолози-те, ний, духовните хора, сме благородни, ний сме хуманисти, готови сме да помог-нем на всеки. Тъй че, ето, слушам Ви, пък и читателите на тази страница с интерес ще чуят Вашата изповед... Веселин Божков: 1. При вас имам 6. 2. Семейството ми е изселено по партийни причини през 50-те години в село в Север-на България и е принудено да живее дълго време в плевня. Не съм социалист. 3. Намирам Иван Костов за един от най-интелигентните и далновидни български политици. Лично убеждение. 4. Не ви мра-зя. 5. До колкото си спомням се пише "за-вОалирано". 5. Съветът ми е вие да потър-сите помощ от психолог. 6. По-нататъш-ната ни дискусия е безсмислена.

41 Ангел Грънчаров: Благодаря Ви за това че ме научихте как се пише думата "завуа-лирано" (направете справка, пише се и по двата начина, и с "у", и с "о"); прочее, пише се "доколкото", а не "до колкото"; благода-ря също за обезспокоеността Ви относно моето психично здраве, но все пак, дето се казва, "немаше нужда", понеже аз съм експертът в тази област, пък се чувствам превъзходно. В крайна сметка така и не се разбра защо се обадихте и защо така се радвате, че съм заплашен с уволнение, а също и защо толкова съжалявате, че не съм бил увол-нен още когато Вие сте бил ученик. Явно в характера Ви влиза това да правите мер-зостчици без да има особена нужда от това... Бъдете жив и здрав! Прочее, моля, не се представяйте повече никога за "бивш ученик на Ангел Грънчаров"; слагам в кавички този израз, понеже моите ученици, от които не се срамувам, са носители на съвсем друг манталитет - и на съответните личностни добродетели...

БЛАГОДАРНОСТ

За два дена 895 човека подкрепи-ха Фейсбук-групата В подкрепа на Ангел Грънчаров, създадена да реагира против политически мотивираната кампания за моето уволнение.

Благодаря на всички – благодаря ви, приятели, от цялото си сърце! Чувствам се окрилен, понеже тази подкрепа я прие-мам не просто като подкрепа на моята персона, а като близост спрямо ценности-те, които са ме вдъхновявали цял живот!

Невероятно е да почувстваш, че не си самотен в усилието си, че има и у нас неща като човешка солидарност, духовна съпричастност, гражданско съзнание, го-товност за единодействие в името на по-

висши и дори възвишени, достойни за човека и гражданина цели!

Това усещане ми вдъхва сили да продължа да работя за всичко онова, за което съм работил толкова години!

Благодаря ви още веднъж! ЗАБЕЛЕЖКА: В тази връзка искам да приведа тук знаменателните думи на един приятел от Монтана (Петър Каменов), който, за да ме поздрави, ми написа снощи следното:

Както върви подписката ще се съ-берат повече подкрепили Ангел Грънчаров, и то от елита на нацията, отколкото АЕЦ "Белене"!!!

Това, разбира се, е приятелска шега. В училището, където съм се превър-нал в непоносим "народен враг" в очите на началството, положението сега-засега е спокойно, което вещае нов, съкрушителен удар!

Новината е, че човека, който бяха назначили да води отнетите от мен часове, е напуснал - и сега-засега учениците няма кой да ги занимава; някои от тях, които, според версията на началството уж бяха писали "жалба" срещу мен, сега идват да ме молят аз да почна да влизам в часовете им, а един ученик от тия класове вчера дойде в мой час, поседя, ей-така, за да види какво учим...

Хубав ден желая на всички!

ЗА РОДООТСТЪПНИЦИТЕ – РАЗТРЕЛ, РАЗБРА ЛИ МЪРШО?!

октомври 17, 2012

Под публикацията в блога на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ със заглавие Па-метникът “Альоша” стърчи безсрамно над Пловдив та да ни напомня кой е истинският господар на овчедушна България! намирам от вчера лаконичен коментар, написан от анонимно същество, нарекло се “аз”, намирам едно мило сър-дечно възклицание, което, струва ми се, заслужава да бъде изведено на по-преден план; ето какво е написало туй същество, повтарям, вчера, на 16 октомври, 2012 година, 21-ви век в 2:06 pm: за родоотстъпниците – разтрел, разбра ли мършо?

Вероятно е имало предвид “разстрел”, написало е “разтрел”, то е ясно, че сред “българските патриоти” знанието на българския правопис не е от някакво особено значение, за сметка на това обаче любовта към… Русия, както си личи, е водеща, е доминанта. Да си патриот, си-реч, на не си “родоотстъпник”, предпола-гам, не от някой друг, а именно от българс-кия род, означава по тази логика, да бого-говееш, да се прекланяш пред ботуша на руско-съветския окупатор на България Альоша. Странно е, но подобни изврате-ности у Нашенско се срещат твърде често, тъй че да не се чудим много-много. Другото обаче е по-съществено:

Полага се “разтрел” на ония, кои-то не удрят теманета пред ботушите на паметниците на руско-съветския сталинов окупатор на България; присъната е ясна и недвусмислена: “разтрел”! Капчица милост не заслужават “родоотстъпниците” като мене! Преди време такива “национални патриоти”, за да ми покажат какво ме чака, ми пратиха клип, на който руски изверг съвсем натурално реже с нож главата на млад човек, вероятно чеченец, който, предполагам, също има тоя грях: не бого-говее пред “освободителите”, не удря теманета пред тия, които разпънаха на кръст родината му. Пратиха ми този клип и ми казаха да се готвя за същата съдба. Ето, сега пак ми напомнят присъдата, тоя път обезглавяването са ми го заменили с “разтрел”, явно и в тия среди хуманизма напредва, няма що!

Това е положението. Спирам до-тук с коментара си. Всичко е ясно. Сами си правете изводите какво означават тия уж дребни “фактчета”, които изтъквам по-горе. Правете си изводите с какви хора – “хора” ли написах?! – си имаме работа ние, пре-вържениците на българската демокрация, приятелите на Европа (не на “Азиопа”, както определя пространството, заемано от Русия г-жа Валерия Новодворская), люби-телите на свободата и т.н. ЗАБЕЛЕЖКА: Ето все пак ай-пи адреса на туй толкова патриотично същество, което ме заплашва със смърт: 87.119.101.230. Може някой от органите, които по Консти-туция бдят да се спазват човешките права, да се развълнува и да рече да потърси тоя горещ превърженик на комунистическия тероризъм и екстремизъм. УБИЙСТВЕНИТЕ ЗА ЗАВИСТЧИИТЕ КА-ТО МЕН ДУМИ НА Г-Н НОСИТЕЛЯ НА ТИТЛАТА "ПРЪВ МУЛТАК НА РЕПУБЛИ-КАТА", ПОДВИЗАВАЩ СЕ В НАШЕ ВРЕ-МЕ КАТО МИНИСТЪР, С ИЗВИНЕНИЕ, НА "КУЛТУРАТА"

Виждате ли обаче колко съм бил прав като писах – виж Р. Де Ниро и Дж.

42 Траволта след много молби имаха къс-мет да се снимат за спомен със светов-ните знаменитости Борисов и Вежди! – че не Бойко и Веждю, а самите Робърт Де Ниро и Джон Траволта са молили нашият героичен и световно-известен Премиер да се срещнат и да се снимат с него - та да се увековечат с този наш роден гениален титан на човечеството и знаменит предс-тавител на световния умствен елит? Виж-дате ли колко е важно човек да разбира човешката душа, да е изтънчен психолог – щото ако не е, истината ще му убегне и ще си остане недостижима! Та ето, на ви сега свидетелство колко съм бил прав; четете думите на самия министър Веждю, които изцяло потвърждават мойта хипотеза; на, четете: Кой на кого е кумир - Борисов на Робърт де Ниро и Джон Траволта или?; ето самите знаменателни думи на туй странно и богато окосмено нещо, дето минава за български министър, представе-те си, на "културата"; та то било заявило следното:

"Какво е толкова любопитно? Нормално е министърът на културата да се види с едни артисти. Какъв е проблемът? Дошли са Робърт де Ниро и Джон Траволта – едни прекрасни звезди. Премиерът дойде да поздрави тези велики мъже, пък и той им е кумир. Какъв е проблемът? Много готини..."

Това каза министърът на култура-та Вежди Рашидов в ефира на bTV. Преди няколко дни холивудските звезди Робърт де Ниро и Джон Траволта присъстваха на работна вечеря, дадена от министър-председателя Бойко Борисов, на която присъства и културният министър. По време на вечерята двамата холивудски актьори са опитали традиционни български печени чушки, вариант на шопска салата, както и избрана селекция български вина. В края на съвместния им разговор дори двамата актьори изразили желание да работят в някоя бъдеща екшън продукция с министър-председателя на България. (Майко мила, Боко в очите на Де ниро и Траволта явно минава и за нещо като холивудска филмова знаменитост, щом филмовите звезди искат да се снимат с него в някоя суперпродукция?! Дали пък не са му се подиграли, а пък Он, нищо че ни е

толкова велик и умен, да ни е жив и здрав, да не сфанал подигравката?!)

"Просто една приятелска вечеря – да видят, че в България ги посрещаме като нормални хора. Имаме нужна по-често такива хора да идват в нашата забравена от Господа държава."

"Разбира се, показваха си децата, бебета – Траволта е маниак на тема само-лети, а премиерът е доста в час с тази тема. Много харесаха българската кухня. Отпуснаха се. Бебетата си показваха. Пък бащата на Робърт де Ниро е художник и майка му е художничка и поетеса. Имахме общи теми. Зарадваха се. Това са хора, които се държаха по-обикновено от нашите обикновени хора, които имат комплекси за малоценност.” (Слава Богу, че г-н Премие-рът ни нема комплекси за малоценност, е, он има ясно изразени мании за величие, но да не му връзваме дикиш, дето се вика, щот ще излезе, че ний пък имаме комплек-си за непълноценност!)

"Аз се чудя защо се изненадвате, че министърът на културата се среща с едни артисти и пак да заповядам в нашата държава. Нима чакате да съм на пазара за зарзават?!” (Е, с тия убийствени думи г-н носителят на титлата "Първи Мултак на Републиката", подвизаващ се в наше вре-ме като министър, с извинение, на "култу-рата", най-после натри носа на завистчиите като мен!)

ХРОНИКА НА ЕДНО БЮРОКРАТИЧНО-ПОЛИТИЧЕСКО БЕЗУМИЕ

Позволявам си да публикувам

пълния текст на моя жалба до институции-те по повод на политически мотивираната кампания по моето личностно и професио-нално дискредитиране и уволнение, воде-на от директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Правя това в качест-вото си на български гражданин, който е възмутен от административния произвол на един самозабравил се деец на толкова вредната за българското образование всевластна бюрокрация; това, че произво-лът, тормозът и терорът е насочен срещу мен е несъществен частен случай; интере-сен е обаче принципът и "механизмът" на подобни кампании, който като гражданин и блогър се чувствам длъжен да представя

на обществото и медиите; ето и самия текст:

До г-н Огнян Ст. Янакиев, Председател на Комисията по образованието, науката и

въпросите на децата, младежта и спорта към Народното събрание на Република

България

До проф.Сергей Игнатов, Министър на образованието, младежта и науката

До г-н Константин Пенчев, Омбудсман на

Република България

До г-н Юлиян Петров, Председател на Синдикат "Образование" към КТ "Подкре-

па"

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа инж.-мениджър ИВАНКА КИРКОВА, Началник на РИО-

Пловдив

ЖАЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия в ПГЕЕ-Пловдив,

живущ в гр. Пловдив, 4023, дом. адрес: ...

Уважаеми господин Председател, Уважаеми господин Министър, Уважаеми господин Омбудсман, Представям Ви по-долу факти и

свидетелства за наличието на недопустимо груб административен произвол, упражня-ван върху мен от директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Надя-вам се на Вашата ефективна намеса за предотвратяване на по-нататъшното еска-лиране на произвола и довеждане до пъ-лен абсурд на нарушаването от нейна страна на най-основни мои професионал-ни, граждански и човешки права.

1.) Поради разминаване в разби-

ранията ни по проблеми на училищния живот (примерно във връзка с отношението на учителската колегия към ученическата стачка от дек. 2010 г., а също така във връзка с потребността от провеждането на демократичен избор на патрон на гимнази-ята) г-жа Анастасова поде абсурдна кампа-ния по моето дискредитиране като препо-давател и личност с цел уволнението ми, включваща:

● Отнемане на учебни часове в класове, в които преподавам, и то два месеца преди края на учебната година и то веднага след завръщането ми от едноме-сечен отпуск по болест (страдам от тежко заболяване на сърцето); бях известен за това решение на директорката от самата нея по джиесема в първите минути след завръщането ми на работа, просто тя устно ми заповяда да не влизам в часовете на 4 класа, без връчване на писмена заповед и

43 без изясняване на каквито и да било моти-ви;

● Когато пожелах да разбера за-що съм наказан по този начин и какво се е случило, които са причините за една такава крайна мярка, директорката и нейната помощничка Камелия Стоянова ми заяви-ха, че имало "ей-такава папка от жалби на ученици и родители" спрямо мен; когато се поинтересувах за какво по-точно съм обви-нен и пожелах да видя жалбите, се оказа, че вместо "ей-такавата папка" всъщност има 4-ри хвърчащи листа със стереотипен, дума по дума приличащ си текст, който ми беше прочетен от другата помощничка на директорката г-жа Атанаска Милева; "жал-бите на родители" пък се сведоха до пис-мен коментар на една "възмутена майка с интереси в областта на психологията" до директорката по повод тематиката, разг-леждана в мое помагало по психология (одобрено от МОН още през 1997 година и имащо вече 4 издания);

● Когато категорично възразих срещу моето отстраняване от учебни часо-ве без писмена заповед и без задоволи-телна и разумна мотивировка, а със сме-хотворни мотиви и се жалвах до ръководс-твото на синдикалната организация към синдиката, в който членувам (КТ "Подкре-па"), тогава председателката на синдиката, която е и помощник-директор на училището (!), г-жа Камелия Стоянова, лична приятел-ка на директорката, организира нещо като публичен съдебен трибунал над мен (или като заседание на "народния съд") и на синдикално събрание категорично защити директорката, а мен ме обяви за "вреден елемент", нарушаващ идилията в учили-щето, за "народен враг" и прочие;

● На среща на Председателя на Регионалната организация на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" г-н Цило Нейчев с ръководството на училището и синдикални членове, предизвикана от моя жалба до синдиката, г-жа Стоянка Анаста-сова заяви, че била крайно "стресирана" от публикации в моя личен блог, разглеждащи проблеми на образованието и на училищ-ния живот и без смущение ни уведоми, че... нейният съпруг й бил казал "Уволни най-после тоя Грънчаров щом толкова те ядос-ва" (!); в крайна сметка, въпреки настоява-нията си, не получих писмена заповед за отстраняването ми от учебни часове, а е известно, че невлизането от моя страна в учебни часове по устна заповед на дирек-торката може да бъде възприето и изтъл-кувано като "самоотлъчка", което би дове-ло до дисциплинарни наказания от страна на директорката; благодарение на моята жалба до синдиката до това не се стигна, но явно точно такъв най-вероятно е бил замисъла на директорката;

● Оказа се, че по някакви странни и дори мистични причини в класовете, които уж се били жалвали от "начина на

моето преподаване" фигурират тъкмо ученици от средите на т.н. "активисти", т.е. ученици, близки до ръководството, за които през по-миналата (2010-2011 г.) учебна година на г-жа Анастасова й се наложи да ме помоли да им пиша "шестици", незави-симо от това, че поради тяхната заетост с училищни мероприятия тези ученици не бяха стъпили в мои часове; тогава заявих, че ще изпитам учениците и ако се подгот-вят, ще им пиша каквато оценка си изкарат; въпреки крайното неудоволствие на дирек-торката и на самите ученици на тях им се наложи в края на срока да учат, е, изкараха си не шестици, а петици; разбра се, че за да уреди този път отлични оценки на фа-воризираните ученици директорката в края на учебната 2011-2012 г. просто отне тия класове от преподавателя и ги даде на сговорчив външен лектор, на когото се наложи да пише "шестици" на целите кла-сове отгоре до долу; ето как с цената на жертването на моя преподавателски авто-ритет и на нарушаването на мои основни преподавателски права г-жа Анастасова успя все пак да уреди хубави оценки на близки до ръководството ученици-активис-ти (каквито навремето бяха комсомолските активисти; явно г-жа Анастасова продъл-жава да мисли в категориите на онова "блажено време" от ерата на комунизма);

● Като връх, като капак на всичко г-жа Анастасова в тия абсурдни истории многократно и без смущение си позволи да заяви в присъствието на свидетели, че "тъй като е много хуманен човек" била проявила милост към мен и вместо дисциплинарно да ме уволни заради тия "жалби", била ме наказала "само с отнемане на учебни часо-ве", и то тъкмо в края на учебната година; което, както и да го погледне човек, си е чиста гавра с моето човешко и професио-нално достойнство;

● Тъй като отношенията ни в тия няколко месеца крайно много се изостриха, г-жа Анастасова почна да крои как да ми отмъсти заради това, че се постарах да защитя правата и достойнството си; ден преди излизането ми в платен отпуск разб-рах, че съм бил включен в квесторска комисия по ДЗИ, която трябвало да бъде на разположение след 23 август; тъй като се оказа, че точно в този период ми предс-тоеше ангажираност от семеен характер (моята майка, инвалид със 100% инвалид-ност, трябваше да бъде заведена на сана-ториум в Нареченски бани след 20 август, където щеше да остане до 5 септември) помолих с писмена молба директорката да ме освободи от такъв един ангажимент, тъй като в същия период съм ангажиран с грижи по болната си майка; г-жа Анастасо-ва отказа, като се мотивира, че името ми "току-що" било дадено в Инспектората;

● Наложи се, за да мога да из-пълня дежурството си по ДЗИ с цената на много нерви и усилия да променя периода,

в който болната ми майка да бъде на санаториум; уредих тя да бъде на санато-риум след 4 септември; за тази цел при подаването на молба за излизане в платен отпуск в средата на юли помолих дирек-торката да ми разреши да бъда в отпуск до 14 септември включително, та да мога да взема и докарам майка ми от санаториума; в молбата аз записах "14 септември" вклю-чително; излязох в отпуск, в дните след 23 август се наложи да чакам да бъда извикан за квесторското дежурство, многократно звънях до канцеларията да разбера в кои дни ще бъда дежурен, дълго време това не ми беше казвано, най-накрая се разбра, че ще бъда дежурен на 30 септември; повече от седмица от отпуска си опропастих зара-ди тия неуредици, за които имам чувство-то, че са били предизвикани умишлено от директорката с оглед при неявяване на ДЗИ да ми бъде отмъстено колкото се може по-гадно;

● Въпреки грижите ми около за-минаването на майка ми на санаториум (аз в този период, докато тя беше в санатори-ума трябваше да бъда в родния си град Долна баня, за да се грижа за болния си брат, който е пенсионер по болест, инва-лид със 70% инвалидност и страдащ от тежко психично заболяване) в началото на септември продължих да се интересувам какво става в училището, тъй като исках, предвид положението ми, да присъствам на педагогически съвет, независимо от това, че съм в отпуск; по интернет помолих г-жа Ст.Костова, главен учител на моето методическо обединение, да ме извести кога ще се проведат методическите съве-щания с учители и евентуално някакви административни мероприятия в училище-то, имайки предвид именно кога ще се проведе учителски съвет; тя ми обеща да ме информира; понеже в последната сед-мица преди началото на учебната година все още нямах информация за съвета, в един момент се свързах по интернет с г-жа Денчийска, помощник-директор на учили-щето, попитах я за съвета, тя ми отвърна, че съветът вече се бил провел; това беше в петък, 14 септември; на другия ден, съ-бота, трябваше да ида до Нареченски бани да транспортирам майка ми, на която й беше вече свършило лечението в санато-риума; описвам тия неща така подробно неслучайно, тъй като във връзка с тях след малко ще се разбере, че г-жа Анастасова, както се оказа, в тази връзка ми е устроила най-силния си удар, довел именно до нала-гането на така дълго бленуваното от нея дисциплинарно наказание "ПРЕДУПРЕЖ-ДЕНИЕ ЗА УВОЛНЕНИЕ";

● На 17 септември 2012 година се явих след изтичането на платения ми от-пуск на откриването на учебната година; още с влизането ми в училището бях из-вестен, че директорката ме търси във връзка с "неявяването ми на работа и на

44 педагогически съвет"; крайно заинтригуван, потърсих г-жа Анастасова, която ме извес-ти, че съм бил извършил "грубо дисципли-нарно нарушение", тъй като не съм се бил явил на работа цели два дни (!); запитах как така, отвърна ми се, че трябвало било да съм на работа на 13 септември, тогава ми бил завършвал отпуска, т.е. два дни съм бил в "самоотлъчка"; отидох да прове-ря при секретарката на училището доку-мента, с който излязох в отпуск; оказа се, че там са внесени поправки, моето "14 септ." е задраскано от директорската ръка и е писано "12 септ."; изненадан също така бях, че вече ме чака в писмен вид "ПОКА-НА" от директорката да дам писмени обяс-нения защо не съм се бил явил; наложи се в първия учебен ден, докато течеше учи-лищното тържество, аз вече да пиша свои-те обяснения; г-жа Анастасова ми беше организирала такова "мило" посрещане още в първия учебен ден;

● Излишно е да упоменавам, че независимо от това, че съм единствения щатен преподавател по философия в нашето училище изобщо не бях питан относно разпределението на часовете през новата учебна година; г-жа Анастасова се беше погрижила тъкмо класовете, в които са фаворизираните от нея ученички-активистки, да бъдат отново дадени на специално поканен и назначен за целта външен човек, който, както разбрах по-късно, щял да съвместява лекторството в тия класове с длъжността "психолог на училището";

● Написах писмените си обясне-ния и зачаках реакцията на директорката; в това време се разбра, че в училището е проведена "коренна реформа", ликвидира-на е "кабинетната система", вече няма да има между другото и кабинет по филосо-фия (за който положих много усилия да го уредя в предишните две години и да съз-дам приятна за учениците обстановка, предразполагаща ги към занимания по философия); наложи се също така ние, учителите (по-точно само онази част от учителското тяло, която не е приближена на ръководството!) да върнем лаптопите и мултимедийните прожектори, които, пред-полагам, в склада ще са по-полезни на учениците отколкото ако са в класните стаи и обслужват техните образователни нужди;

● Към края на втората седмица от новата учебна година г-жа Анастасова ме покани в директорския кабинет и, едва скривайки ликуването, си ми заяви, че заради "неявяването на работа в два пос-ледователни работни дни" има по Кодекс на труда пълното право да ме уволни дисциплинарно, но понеже била "хуманист-ка" след тежки размисли била решила да ми наложи "само" дисциплинарно наказа-ние "Предупреждение за уволнение"; попи-тах я дава ли си сметка какво прави пред-вид това, че в молбата ми за платен отпуск

има нейни собственоръчни поправки от-носно продължителността на отпуска ми; поканени бяха две помощник-директорки за свидетелки, тъй като заявих, че не мога да подпиша такава една заповед, тъй като я смятам за абсурдна; увещаван бях да я подпиша, наложи се да пиша в писмен вид защо не приемам заповедта и едва тогава положих подпис;

2.) Гореописаното е малък пример

за това какви подходи, средства и методи използва в управлението на училището г-жа Анастасова; тя е съсредоточила цялото си внимание в административните проце-дури, най-вече в произвеждането на много килограми административна книжнина, а учебният процес, задоволяването по ефек-тивен начин на образователните потреб-ности, грижата за иновациите и творчески-те инициативи на учителите, търсенето на действени средства за решаването на истински тежките проблеми на училищния живот (дисциплина, ефективен учебен процес и пр.), т.е. тъкмо същностната страна от дейността на една институция, каквато е училището, изобщо не влизат в нейния дневен ред; ето някои свидетелст-ва за това:

● Въпреки че съм преподавател с ПЪРВИ КЛАС КВАЛИФИКАЦИЯ с 30-годишен стаж (работил съм в гимназии и в университет) г-жа Анастасова, водена от нескривана неприязън към моята личност и моите творчески инвенции и иновации (автор съм на много книги, излезли от печат през годините, също така на цяла една поредица от учебни помагала по предметите, по които преподавам, някои от които имат вече по 4 издания; написах и издадох също така три книги по проблеми на българското образование и пр.), се опита да ме "улови" в някакви, каквито и да са нарушения, като за целта в периода, през който ми отне преподаването в ония класове, форсирано започна да ме прове-рява, присъствайки в мои учебни часове, известявайки ме за проверката само ня-колко минути преди влизането ми в час; посещаваше ме заедно с помощник-директорката г-жа инж. Камелия Стоянова; мисля, че не е нормално един учител да бъде проверен в три последователни учебни часа в един и същи ден (!), но г-жа Анастасова си позволи и това; след това часове наред се опитваше да ми обяснява как било трябвало според нея да препода-вам философия – въпреки че не е специа-лист по тия предмети; но явно някои ръко-водни кадри продължават да се смятат за "специалисти по всичко";

● Тъй като възразих, че директор-ката няма право да ми предписва какво трябва и какво не трябва да правя в часо-вете по философия, още на другата сут-рин, минути преди започването на първия учебен час, разбрах, че г-жа Анастасова е

поканила на проверка инспекторката по философия г-жа Антоанета Кръстанова и отзивчивата инспекторка мълниеносно се е отзовала; двете също така ме провериха в една поредица от часове, независимо от това, че няколко месеца преди това инс-пекторката вече ме беше посещавала и проверявала в час и много добре знаеше какви подходи и методи в преподаването си използвам; станах най-проверявания учител не просто в историята на ПГЕЕ-Пловдив, но, предполагам, и в историята на българското образование изобщо; явно се търсеха "основания" за наказание, ала такива не бяха изнамерени, независимо от положените старания и усилия; което именно и доведе до потребността да се организира административния произвол, който представих в точка 1.);

● С оглед прилагането на съвре-менни форми и средства за ефективно обучение по философия моя милост в последните години проведе серия от мето-дически и методологически иновации като видеозаснемане на часове по философия, прилагане на специална "точкова система" за оценяване на знанията, диалогични форми на общуване, използване на подхо-ди на личностно-центрираната методика и на т.н. „освобождаващо” обучение и обра-зование и др.; воден съм от идеята, че е крайно време да се демократизират и либерализират отношенията и подходите в българското училище с оглед то да влезе в съответствие с потребностите на съвре-менността; примерно от години ръководя един ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в който най-добрите, елитните ученици от всички класове да могат да разговарят по интересуващи ги проблеми с ония препо-даватели, които също желаят да общуват на по-неформална основа с учениците си; не получих никаква подкрепа от новото ръководство на гимназията, напротив, по всякакъв начин се демонстрираше открито такава неприязън към мен, че в резултат други учители вече не смеят да посещават сбирките на Клуба; докато в годините на управление на предишния директор г-н В.Паунов Клубът водеше най-интензивен духовен живот, канени бяха лектори вклю-чително и от чужбина, в неговата работа участваха знаменити и новаторски мисле-щи учители като инж. Жак Асса, Иван Блянтов, Стефан Кралев, Мина Ветренска, Христо Михайлов и мнозина други; ала новото ръководство продължава да полага усилия Клубът да замре; ето един пример;

● В сбирка на Клуба през есента на 2011 година се роди идеята за патрон на училището да бъде предложено името на наскоро починалия Стив Джобс; писах за тази идея в блога си; оказа се, че меди-ите много се заинтересуваха, дойдоха в училището репортери от всички национал-ни медии, поискаха и взеха интервюта от учители и ученици; директорката г-жа

45 Анастасова излезе със странната позиция, че само тя има право да говори пред меди-ите по училищни проблеми, понеже тя изразявала "официалната позиция"; нало-жи се да я запитам как става така, че без никакво обсъждане в Педагогически съвет тя предварително знае "официалната позиция на училището"; за това, че си позволих да изразя своето лично мнение като учител и гражданин пред някои медии, на "оперативка", а след това и на учителски съвет бях яростно обруган от изпадналата в афект директорка, която се опита да ми забрани да говоря пред медиите; което и свидетелства по един най-категоричен начин, че г-жа Анастасова е ярък носител и изразител на един недемократичен манта-литет, което е твърде лош атестат за един съвременен ръководител на културно учреждение като нашето училище;

● Въпросът за избор на патрон по авторитарен начин, с използване на под-молни манипулативни средства беше париран и даже не беше допуснат до об-съждане в Педагогически съвет; в рамките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ по инициатива и предложение на самите ученици беше проведен "референдум", т.е. беше прило-жена една съвсем демократична процеду-ра, която изигра голяма роля за повдигане и развиване на гражданското съзнание на учениците; в референдума можеха да гласуват ученици и учители (с "бюлетини" и в специално подготвена "урна", избрана беше комисия по избора, състояща се само от ученици); разбира се, в референдума учители не участваха, с изключение на моя милост, тъй като в училището вече от доста време е налице атмосфера на страх, която се съпътства от явления на интри-гантство, подмазвачество, лицемерничене пред ръководството и пр.; на референдума идеята училището да носи името на Стив Джобс беше подкрепена от 38% от гласу-валите, другите предложени, именно имена на български учени, получиха от 7 до 12%, но на тия резултати поради натиск от ди-ректорката не беше дадена гласност на Педагогически съвет и въпросът за избор на патрон на училището продължава да си стои висящ.

3.) От внимателен непредубеден

анализ се нуждае цялостната ситуация в училището, която, бидейки пряк свидетел и участник, оценявам като твърде неблагоп-риятна предвид имиджа и статута на това елитно учебно заведение; смятам, че учи-лището преживя рязък срив в своето раз-витие в тия години, в които г-жа Анастасо-ва експериментира върху "матрьяла" свои-те административни дарби и своето адми-нистративно рвение; смятам, че на инсти-туциите, които са я турили на този пост, се налага по най-прецизен начин да анализи-рат цялостното състояние на учебното заведение и застрашеността на неговите

иначе бляскави перспективи – по причина на използването на недемократични арха-ични и ретроградни административни и авторитарни подходи от страна на ръко-водството, оглавявано от новата директор-ка г-жа Стоянка Анастасова.

Но най-тежкият проблем, по моя преценка, е този: г-жа Анастасова показа пълно неумение да работи по един съвре-менен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, раз-биране; тя заложи на грубия администра-тивен произвол, на недемократичността, на авторитаризма, т.е. все на отречени от времето ретроградни практики. Аз не съм единствен случай на подобно отношение от страна на директорката. Поради това си позволявам да твърдя, че ситуацията в училището е крайно тежка и се налага търсенето на ефективни начини и средства за поправянето й. Не ми е безразлично бъдещето на това обвеяно със заслужена слава училище, в което работя вече толко-ва години – и в което минаха най-пълноценните години от моята професио-нална и творческа зрялост.

Уважаеми господин Председател, Уважаеми господин Министър, Уважаеми господин омбудсман, Вярвам, че ще вникнете в изло-

жените по-горе тежки проблеми и ще реа-гирате по подобаващия, по достойния начин. Убеден съм, че ще се възползвате от дадените Ви по закон пълномощия за да въздействате на съответните длъжностни лица да отменят заповедта на директорка-та на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анаста-сова за моето дисциплинарно наказание ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА УВОЛНЕНИЕ. Да се надяваме, че на г-жа Анастасова ще бъде потърсена съответната отговорност за сторения от нея произвол – и за прояве-ния от нея административен волунтаризъм. Смятам, че в съвременни условия са недо-пустими рецидивите на подобно грубо нарушаване на нечии най-основни профе-сионални, граждански и човешки права.

Излишно е да споменавам, че при липса на реакция от Ваша страна в изиск-ващия се по закон срок ще ми се наложи да прибягна до защита на правата си и по съдебен път. С уважение: … 3 окт. 2012 г. Пловдив Послепис: По всички тия обстоятелства, случки и събития има цяла една поредица от мои и на г-жа Директорката „писмени обяснения”, жалби, молби, заявления, „покани”, протоколи и други документи, които биха могли да бъдат изискани от съответните инстанции, включително и по съдебен път, тъй като с тях се доказ-ват излаганите и твърдените по-горе факти и обстоятелства. Бел. моя, А.Г.

ЗАЩО ТАКА ВБЕСЯВАМ НЯКОИ ДЕЙ-ЦИ НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА ЧАЛГА И МАФИЯ, ЗА КОИТО ЛИЧНОСТТА, СВО-БОДАТА И ДУХЪТ СА НАЙ-НЕПОНОСИМО-ТО

Приятели са създали група в моя

подкрепа във Фейсбук. Имали са предвид политически мотивираната кампания за моето уволнение, която се води от извест-но време от директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, явяваща се ценен кадър на гербовашко-милиционер-ското движение в Пловдив. Преди няколко дни тя ми наложи дисциплинарно наказа-ние “предупреждение за уволнение” и сега вече най-лесното е да ме уволни съвсем “законно” в който си момент поиска – или в който момент й наредят! Искам тук да благодаря на приятелите, които иници-ираха създаването на групата – и тези, които я създадоха!

Ще съм благодарен ако и други

хора влязат в групата. Защото смисълът на цялата работа не е толкова моето лично оцеляване, а отстояването на ония ценнос-ти, за които съм работил цял живот. А ето и адреса на тази нова група. Там, на стра-ницата на тази съвсем нова група, която за минути събра повече от 100 членове, два-ма човека засега са написали свой комен-тар; ето тия два коментара:

Теорията и практиката в педаго-гическата работа на Ангел Грънчаров заслужават подкрепа и насърчение, а не порицание и наказание. МОМН трябва да осигури възможност и да предостави усло-вия за разгръщане на творческите търсе-ния на Ангел Грънчаров в обучението и възпитанието на младите хора – управля-ващите образованието следва да надмог-нат късогледството на политическите си ментори и да отприщят бюрократичните бентове пред такива учители като Ангел, а директорката на неговото училище да се смири пред духовното богатство, граждан-ска ангажираност и денонощния труд на този човек. (Райчо Радев)

Отдавна трябваше да се направи тази група за защита на Ангел Грънчаров. Това е талантлива личност. С група съ-мишленици издава вестник и списание. Пише книги. Той общува и разбира млади-те хора, вярва им, че ще направят живота

46 ни по-справедлив. Не трябва да позволя-ваме една бюрократка-директор да решава живота и творчеството на една надарена и новаторска личност! Аз съм с теб и соли-дарен с тези, които те подкрепят. А на Вас, г-н Радев сърдено благодаря, че сте се сетили да организирате тази група! Адми-рации! (Simeon Ivanov)

И така, битката за едно ново по дух и ред образование продължава. В противоречие с мнозинствените нагласи, свеждащи се до максимата “Какво тук значи някаква си личност?!”, и у нас има хора, което пък смятат, че личността е най-важното, т.е. че българското образование трябва да заработи за да подпомогне раж-дането и укрепването на толкова нужните на България личности; и у нас има дейци на едно свободолюбиво, личностно оду-хотворено и просветлено образование; трябва да се противопоставим на десети-летната агресия срещу личностното и личностите у нас, трябва да противодейст-ваме на ширещото се тотално обезличава-не в условията на разширяваща се постко-мунистическо-чалгашарска агресия на простащината срещу личността, културата, нравствеността и духовността.

Смисълът на моята борба е този: личностно центрирано, свободолюбиво и одухотворено, сиреч, човечно – а не де-персонализирано! – образование, възвръ-щане към духа на класическите и на тра-диционните за евро-американското запад-но човечество ценности, обединени около идеята за суверенната индивидуалност и нейната свята свобода – против набезите на руско-славянофилската азиатщина в българската култура и образование. За това съм работил досега, тази кауза ще отстоявам докато съм жив. Това ме вдъх-новява, от тия принципи няма да отстъпя докато изобщо дишам.

Вероятно и затова така вбесявам някои дейци на образователната чалга и мафия, за които свободата и духовното превъзходство на суверенната личност са най-непоносимото. Които са решили да ликвидират врага в мое лице, та да въз-тържествува навеки вакханалията на аро-гантната посредственост из българските предели. И да не изчезне, да не бъде с нещо застрашена агонията на бездушното покорство из българските училища, конт-ролирани и така некадърно ръководени от всевластната и самозабравила се в наг-лостта си образователна бюрокрация и мафия.

Е, да имат много здраве от мен, но тяхната няма да я бъде; дето се казва: първо трябва да преминете през трупа ми! А аз лесно няма да се дам. Пък и имам надеждата, че и у нас вече има една чо-вешка общност, която се вдъхновява от същите ценности, за които съм работил цял живот. Обединени, ние ставаме непо-бедими. Една по една могат да прекършат личностите и съдбите ни – както, прочее, винаги са го правили! – но ако сме заедно, ние вече ставаме сила, с която ще се при-нудят да се съобразяват. Вероятно от предчувствието, че този ден е близо, ад-министративната чалга-мафия започна да беснее така истерично…

БЕЗ БОЖИЯТА ПОДКРЕПА И ВДЪХНО-ВЕНИЕ ЧОВЕК НИЩО ОСОБЕНО НЕ МОЖЕ ДА ПОСТИГНЕ!

Тази нощ, току-що установявам, съм получил на имейла едно писмо, което като го прочетох силно ме развълнува; ето, споделям вълнението си с вас, читателите на този блог – понеже написаното в писмо-то съдържа една читателска оценка на самия блог:

"Здравейте, г-н Грънчаров, От много време не съм Ви се

обаждал, но то не е защото съм обърнал гръб на всичко онова, което правите, а тъй като бях в тежък период. Имах много проб-леми, но вече, слава Богу, сякаш вече успях да стъпя на здрава почва. И на нас, българите, работещи в далечни страни, съвсем не ни е леко, напротив, понякога много ни е тежко. През цялото това време,

през тия месеци, в които трябваше да се боря за оцеляване, Вашият блог беше за мен една морална опора. Не можете да си представите колко голямо значение за мен има Вашият блог: съзнанието, че Ви има, че стоите неотменно до мисията си, че сте твърд и непоклатим, че устоявате толкова време, че излъчвате една сила на духа, че издържате толкова трудности и сякаш ставате още по-силен – всичко това ме възхищава, за всичко това Ви се покла-ням! И се улавям отвреме-навреме да си мисля, че това, което сте, не може да е случайно, че Вас явно Бог Ви подкрепя защото имате нечовешка сила: толкова блогове умряха, изчезнаха, а ето Вие про-дължавате да стоите твърд като скала!

Аз това си го обяснявам само по един начин, именно че Бог Ви дава тая сила, той стои зад Вашата кауза, което именно е възхитително! Не мога да изразя какво чувствам, ето искам само да ви кажа, че не бива да си мислите, че сте сам, Вас Ви четат страшно много хора по целия свят, въздействието на Вашите думи върху тях и върху техните души е огромно! Про-дължавайте все така, бъдете все така твърд и непоколебим в битката с пошлос-тите, за толкова възвишената мисия за образованието и възпитанието на младеж-та. Никога не се отчайвайте понеже Бог Ви подкрепя, аз така си обяснявам този факт, че Ви има и че устоявате толкова години. Без Божията подкрепа и вдъхновение човек нищо особено не може да постигне. Вие ги имате, което показва, че правите нещо наистина голямо, което ще остане за вековете.

Е, нека некадърниците, нека про-тивниците Ви да беснеят, нека да се мъчат да Ви уволняват и тормозят. Да знаят обаче тези мизерници, че са безсилни, защото Духът и Бог са зад Вас, а пък Духът и Бог са самата мощ, както сам пишете толкова често. Стоя изцяло зад всяка Ваша дума, чудесно е, че така ясно и умело успявате да изразите ония мисли, които витаят и в моята душа!

Сега като се посъвзех от пробле-мите си искам също така да си поръчам няколко от Вашите книги. Искам да бъдат тук с мен, аз иначе много съм се ровил в техните онлайн-издания, но сега искам да ги имам и иначе, пък ми се ще и да окажа малка подкрепа на Вашата издателска дейност. Моля също така да ми изпратите и последните 4 книжки на списание ИДЕИ. Това, че и със списанието устоявате въп-реки адските трудности, е същинско чудо, пак свидетелстващо за Божията подкрепа на Вашето благородно дело. Ето и адреса, на който да ги пратите: ...Това е, желая Ви много здраве и все така смело и самоот-вержено да продължавате да вървите по пътя на истината, доброто, мъдростта, човечността!

С най-дълбоко уважение: С.К."

48

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник

Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS,

основан през 1994 г.

Главен редактор:

Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!